— Все още смятам, че идеята да ги докараме тук беше лоша — каза Ури Гринстейн, човекът с маслинена кожа отляво на него. Все още не знаем от какво са заплашени, а междувременно те вдигат сигурността на крак. Дори да са на наша страна…
— Ако — прекъсна го кротко Бакши.
— Да, ако. Блекколарите също са хора, комскуер, и не вярвам, че всички вие сте толкова благородни, колкото си мислите. Както казах, дори ако наистина са на наша страна, допълнителната активност на сигурността, която предизвикват, може да бъде сериозен проблем.
— Добър аргумент — съгласи се Джер Дан. — Ако рапортите от Румелианската област са показателни, колитата са готови да преобърнат цялата планета.
— Какво предлагаш? — попита Тремейн.
— Да ги изолираме — беше бързият отговор. — Да прекъснем контактите с всички други бойни групи, така че да рискуваме само каларандската.
— Това ще ни остави ли достатъчно човешка сила? — попита Бакши.
— Нали имаме дузина нови блекколари на разположение — изсумтя Гринстейн.
— Можем да задържим тук хората от Дженсън — каза Тремейн. — Това не е допълнителен риск, тъй като хората на Лейт вече знаят за тях. Други предложения? Добре тогава. Джер, искам да съобщиш на всички бойни групи да не се свързват с нас. Ури, ти ще се върнеш в Милер и ще предадеш новината на южната дивизия.
— Правилно — кимна Гринстейн. — И понеже Каларанд мълчи, няма да можеш да следиш търсенето на изгубения блекколар. Аз ще се заема с това.
— Благодаря. — Тремейн спря. — Като говорим за блекколари, някой забеляза ли нещо необичайно по време на тяхната фиктивна атака?
Последва миг тишина.
— Аз — каза Бакши. — Един от тях зае малко по-различна бойна стойка от другите.
Тремейн кимна.
— Аз също си мислех за това. В рапорта от Дженсън се казва, че те са от Плинри, но работят под покровителството на Земята. Чудя се дали…
— Мислиш, че този човек е земянин? — попита Дан.
— Може и да е — каза Тремейн. — От което възниква въпросът как е минал през земната служба за сигурност.
— Може би там няма такава — предположи Бакши. — В зависимост колко силно е била ударена Земята, там може да няма много останало за охраняване.
— Е, няма смисъл да умуваме. — Тремейн вдигна рамене. — Ще ги оставим да поспят четири-пет часа, но след това искам да зная какви точно са пълномощията на комскуер Лейт.
— И за какво точно е дошъл — добави Бакши.
Тремейн кимна тъжно.
— Особено това.
(обратно)— Зная, че видях нещо — каза един от петимата запъхтени мъже от сигурността. Групата тъкмо минаваше през тясното дефиле и се изкачваше към отвесния бряг. — Като отражение от метал или стъкло. — Той посочи средата на скалистия, покрит с дървета склон пред тях.
— Продължи да наблюдаваш — посъветва го мъжът до него и хвана по-здраво лазерната си пушка, докато се оглеждаше. — И не забравяй, че е имал половин час да се придвижи, откакто си го видял.
Скрит зад едно дърво само на десет метра зад тях, Дженсън повиши оценката си за групата с една-две единици. Колкото и да изглеждаше неочаквана за тях тази работа на открито, те все пак бяха наблюдателни и водачът им съвсем не беше глупак. Нямаше начин да знае, в края на краищата, че Дженсън беше окачил резервния бинокъл на един клон преди час, когато беше забелязал групата да се изкачва към него. Целта беше да ги примами да се втурнат ликуващи към неговата предполагаема позиция, а надеждата — да оставят без охрана пътя, извеждащ от стръмнината. Дженсън обаче беше започнал да се съмнява дали групата ще се хване на уловката.
— Там! — възкликна първият мъж и посочи.
— Аз също го видях — обади се втори. — На десет градуса вляво зад онзи изсъхнал червен трън.
— Добре, да вървим — каза водачът. — И не забравяйте, че този човек е опасен, така че ако нещата станат напечени, стреляйте. Дени, свържи се с другите групи, които се движат в нашия сектор, и поискай въздушна подкрепа. Предупреди ги да не излизат напред, не искаме да го изплашим. Чам, ти ще останеш тук, в случай че той мине покрай нас. Тръгвайте.
Скрит зад дървото, Дженсън ги наблюдаваше как изчезват в храстите. Номерът все още си струваше да се опита. Може би дори щеше да успее. Силите на сигурността толкова искаха да го хванат, че бяха включили в патрулите неопитни хора от града. Интересен беше и фактът, че знаеха, че е сам.
Постовият, Чам, видя нещо, приличащо на мъх, до един голям камък и седна вдървено с профил към Дженсън, като подпря пушката си между коленете си. Премести тънката жица за микрофона, която излизаше от шлема му, и завъртя едно копче докрай. После опря глава на камъка и затвори очи. Дженсън го гледаше замислено и се чудеше какво е направил. Беше ли намалил силата, така че да може да спи, без другите да чуват хъркането му, или я беше увеличил, за да може да чуе звука на оръжие, ако бъде нападнат? Вероятно последното, реши Дженсън, което означаваше, че войникът е много предпазлив. Дженсън се подготви да чака.