— Още не. Трябва да поработя върху подробностите. Кажи ми кой от нас е най-здрав физически?
Скайлър огледа присъстващите. „Едно от най-добрите му качества — помисли си Лейт. — Не задава излишни въпроси.“
— Бих казал О’Хара, Мордикай и Хевън, в този ред. Вейл знае по-добре — той на практика знае наизуст здравословното състояние на всеки от нас.
Лейт кимна.
— Ще говоря с него, но твоето мнение съвпада с моето. Докато си навън, потърси някое закътано място, където могат да се скрият трима души.
— Добре. Кога ще нападнем затвора? След ден-два?
Лейт се поколеба.
— По-вероятно след седмица.
Скайлър едва забележимо вдигна вежди.
— Мислех, че ще искаш да свършим бързо. Преди колитата да са се опомнили.
— Някои закъснения са неизбежни. Но ще си спестим времето, което мислех, че ще ни е необходимо да съберем ветераните, така че това ще го компенсира. Ще поговорим по-късно.
Той стана и се огледа. Вейл лежеше на леглото в другия край на стаята и очевидно спеше. Лейт се поколеба дали да го събуди, реши да изчака с въпросите и заповедите си и отиде при собственото си легло. Беше по-уморен, отколкото признаваше… беше забравил какво бреме може да е лидерството, особено при такива условия. Беше лошо да воюваш на чужд свят, да не говорим за такъв, където съюзниците ти не са напълно на твоя страна. Той можеше да се справи с това, но нарастващото недоволство в очите на Кейн беше нещо съвсем различно. Кейн все още държеше ключа към тази акция и ако въпросите му за Додс прераснеха в подозрения, това щеше да доведе до беда.
Неочаквано в паметта на стария блекколар изплуваха лицата на загиналите другари и той примигна да ги прогони. „Новите няма да загинат като първите“ — каза си. Беше твърде стар, за да преживее това още веднъж.
Легна на една страна, нагласи вътрешния си часовник за два часа и заспа.
(обратно)Блеснал ярко на пладнешкото слънце, патрулният катер спря за секунда преди да се гмурне към виещия се кален път и паркираните коли на края на базовия лагер на силите за сигурност. Почти веднага шестима души слязоха, отидоха при разположените в полукръг палатки и влязоха в една от тях — квадратна, близо до средата. „Главният команден пост“ — реши Дженсън. След няколко минути други шестима излязоха от палатката, отидоха при катера, качиха се и машината се отправи на запад.
Дженсън свали бинокъла и разтърка очи. Почти час вече седеше над лагера, наблюдаваше какво става и търсеше най-добрия начин да влезе в него и после да излезе. Беше рискована операция, несъмнено; въпреки че по-голяма част от силите на сигурността претърсваха планините наоколо, в лагера все пак имаше двайсетина души. Шансовете не бяха добри, но на негова страна беше изненадата. Никой беглец със здрав разум — към която категория Дженсън причисляваше себе си — не би се приближил до крепостта на врага, камо ли пък да помисли да проникне вътре. Но на територията на врага храната и транспортът бяха жизненоважни, а те можеха да се намерят долу. Той прибра бинокъла в раницата си, стана и заслиза по склона.
Около лагера нямаше никакви жици за препъване или други устройства за откриване на натрапници. Дженсън се движеше тихо като ветрец към шосето и мястото на приземяване. Наложи му се да замръзне между дърветата, когато екипажът на патрулния катер излезе от командната палатка и отиде до една дълга постройка, която, изглежда, беше казарма. Като се мъчеше да наблюдава едновременно във всички посоки, Дженсън стигна до най-близката палатка и надзърна вътре.
Беше нечия квартира, сега незаета. Офицерска най-вероятно, а където има офицери, има и офицерски униформи. Дженсън се вмъкна вътре.
След секунди беше със зелено-сива униформа — срещу хора с такива униформи се беше бил години наред на Плинри. Имаше време, помисли си, когато би се чувствал омърсен да носи униформа на коли. Сега се чувстваше просто в малко по-голяма безопасност.
Малко, не много. Униформата не му стоеше лошо, но не подхождаше на прошарената му коса и сбръчканата кожа, а висящата в лявата му ръка раница подчертано не беше от стандартното снаряжение на коли. Застанал в сянката на палатката, той обмисляше следващия си ход.
Вляво беше казармата и трите палатки с неизвестно предназначение; вдясно имаше още две палатки, после идваше командният пункт и трета неизвестна палатка. Дженсън внимателно огледа района. Растенията наоколо бяха жилави и по тях нямаше никакви следи от колела, но му се стори, че все пак вижда следи към и от палатката отляво на командния пункт. Пое дълбоко дъх и тръгна надясно, като се стараеше да ходи така, сякаш е у дома си. Мина покрай първата палатка и влезе във втората.