Дженсън скочи и се претърколи. Първият лазерен изстрел опърли мястото, което току-що беше освободил. Изстрелът на втория човек беше по-точен и Дженсън почувства топлината върху лицето си. Коленичи и бръкна да извади звездите за хвърляне.
Беше останала само една.
„Заслужавам да умра“ — помисли си Дженсън злобно; умът му работеше ясно и с бързина, от която сцената пред него сякаш замръзна. Беше забравил напълно двамата мъже, които бяха напуснали групата по-рано, и сега си плащаше за тази глупост. Двамата мъже стояха срещу него, единият вляво и малко зад другия, лазерните им пушки го следяха. Бяха достатъчно близко, за да ги повали с нунчакуто, ако оръжието беше в обичайния си калъф. Но то беше пъхнато в колана на войнишката униформа и той знаеше, че няма да може да го извади навреме. Още половин секунда и лазерите щяха да стрелят. С всички сили Дженсън хвърли последната си звезда в десния крак на задния войник.
Удари го над глезена с резултат, на който се беше надявал — войникът залитна и падна тежко върху другаря си. Двамата се свлякоха на пода и изстрелите им профучаха настрана. Много преди да могат да се надигнат нунчакуто на Дженсън вече свистеше над тях — той го размахваше със свирепата ярост на човек, който има последен шанс да се отърве от смъртта.
Когато свърши, трепереше от напрежение и гласът, който внезапно прозвуча откъм стената, дори не го накара да подскочи.
— Пета база, тук съгледвач шестнадесети. Как сте там?
За момент Дженсън се поколеба. После взе една лазерна пушка и отиде до комуникационната апаратура със смътен план наум. Копчетата за управление не изглеждаха сложни и той колебливо докосна един бутон и каза:
— Шестнадесети, тук Пета база. Нападнати сме!
— От блекколари? — попита гласът, неочаквано станал твърд.
— О, Господи, не зная — каза Дженсън, влагайки в гласа си плачлива нотка. — Стрелят по нас от склона. Притиснати сме, капитанът е ударен…
— Дръжте се — отсече гласът. — След петнадесет минути сме при вас. Колко снайперисти има? Предполага се, че е само един.
— Може би се мести… не зная. — Дженсън стреля два пъти покрай апаратурата: знаеше, че радиото на другия ще улови пукота ясно. — Господи, пак стрелят — изстена той. — Вижте, ще се опитам да измъкна капитана… Ударен е лошо.
— Не… — Гласът замлъкна, когато Дженсън стреля два пъти в апаратурата. „Ако имам късмет — мислеше си той, докато тичаше към входа на палатката — ще помислят, че радиото на лагера е разбито преди да съм чул нарежданията им.“
Нищо не се виждаше в небето, но това скоро щеше да се промени и Дженсън трябваше да даде на приближаващите се патрулни катери поне малко от онова, което те очакваха да видят. Включи пушката на пълна мощ и започна да стреля по склоновете над лагера, докато не изчерпи енергията. После затича към отворените коли, спрели до калния път. Бяха стандартни военни модели, малко различни от онези, които познаваше от войната. Качи се в една, провери горивото, върна се в лагера, вдигна единия от двамата мъртъвци и го отнесе в колата. Патрулният катер щеше да очаква да види как той смело спасява ранения си капитан и Дженсън не можеше да ги разочарова.
Бяха минали само две минути, откакто беше напуснал лагера, когато патрулният катер долетя от запад. Наведен над волана, Дженсън беше съсредоточил цялото си внимание върху шофирането. Надяваше се, че ще мине известно време преди патрулният катер, след като на екипажа му омръзне да стреля по склоновете, да се приземи. Когато откриеха как са умрели мъжете в базата… е, Дженсън се надяваше да е далеч от откраднатата кола преди да я открият.
Но независимо дали го знаеха, или не, силите за сигурност бяха спечелили този рунд. Дженсън се бе надявал да минат няколко часа преди някой да разбере, че е бил в лагера. Сега тревогата щеше да се вдигне много по-рано.
Всъщност имаше само една възможност, само една надежда за успех. Те щяха да очакват да се насочи на изток към равнините, където можеше да се надява да изчезне сред населението, и затова трябваше да направи по-малко очевидното — да се върне в планините. Изглеждаше лудост, но е хранителните запаси, които щяха да му стигнат за цяла седмица, това беше риск, който си заслужаваше да поеме. Ако можеше да отиде достатъчно далеч на юг, щеше да има възможност да се измъкне.
Той се намръщи. Първоначалният му план беше да се свърже със съпротивителното движение колкото е възможно по-скоро, но това можеше да се окаже не по-добро от влизането в главния щаб на службата по сигурност. Беше му пределно ясно, че от организацията изтича информация като през рибарска мрежа — агентите знаеха твърде много за него. Ако някой от другите беше хванат и накаран да говори… но те нямаше да са толкова заинтересовани да го хванат жив, ако вече знаеха за космическите кораби на Кейн. Не, Лейт сигурно бе достатъчно предпазлив… и в този случай най-добрият план на Дженсън може би беше за известно време да се движи по земята. Но това изискваше сериозно обмисляне.