Спускането продължи почти минута и през това време Лейт видя три коли на силите за сигурност да отиват към затвора от различни посоки. „Ново доказателство за бързите рефлекси на сигурността“ — помисли си той. Надяваше се да не е избързал с тази операция. Ако силите за сигурност реагираха много бързо… Но вече беше късно да се тревожи за това.
Стъпи на покрива и продължи да тича, като освободи скрипеца преди тежестта на въжето да го извади от равновесие. После веднага се насочи на бегом към оборудването, разположено в центъра на покрива. Беше само на десет крачки, когато капандурата се отвори и от нея изскочиха трима войници с лазерни оръжия.
Не бяха очаквали да намерят никого — това веднага стана ясно от стреснатите им изражения и посягането към пушките. Шурикенът на Лейт удари командира им в челото, събори го и другарите му паднаха върху него. След половин секунда Лейт беше между тях, а две секунди след това всичко беше свършило. Той грабна една пушка, прескочи телата и затича към стълбата за тавана. Шансовете, че охраната е дошла от двата административни етажа, за да се опита да види през димната завеса, затрудняваща защитниците долу, бяха големи и тъй като Лейт се беше насочил към горните два етажа, колкото повече охранители извадеше от действие, толкова по-безопасно щеше да е за него. Теоретически.
Стълбите свършиха пред тежка врата един етаж по-долу. Лейт я открехна леко, видя ярко осветен коридор и чу аларма и тропане на тичащи крака. Отвори вратата, развъртя нунчакуто… и миг по-късно беше намалил заплахата с още четирима.
Десетина цивилни мъже и жени вече бяха в коридора, втрещени от неочакваното нахлуване.
— Ти! — извика Лейт и посочи най-близкия мъж. — Къде държите архивите?
Мъжът отвори уста, но не излезе никакъв звук. Лейт пристъпи към него — и неочаквано алармите зазвучаха двойно по-силно.
— Неканени гости на петнадесети етаж! — изрева скрит високоговорител. — Преминаваме към отбрана, целият персонал!
Всяко действие, такова беше старото правило, е по-добро от бездействие. На десетина метра в двете посоки коридорът завършваше с Т-образни продължения; блекколарът напосоки затича вляво. Хората пред него благоразумно се разпръснаха, когато ги наближи.
Коридорът, подобно на този, от който беше излязъл, беше с врати за офиси. Беше възможно, разбира се, архивите да са в другата посока; но качеството на килимите подсказваше, че на този етаж е управлението. Етажът под него беше по-вероятното място, на което да погледне. Вляво видя асансьори и стълбищна врата и вече се обръщаше да тръгне натам, когато в лявото му рамо избухна силна болка.
Бойните рефлекси си казаха думата и изпратиха Лейт към ъгъла, торсът му се изви, за да не остане лазерният лъч твърде дълго на едно място. Изгарящата болка се плъзна нагоре към шията му преди да изчезне и когато се хвърли на пода на коридора, той зърна една униформена фигура в другия Т-образен коридор.
Претъркалянето му беше много лошо при дадените обстоятелства и когато стана и се присви, той видя, че все още държи взетия лазер. Стисна зъби от болка в рамото и отново погледна зад ъгъла, с готово за стрелба оръжие. Нападателят му заемаше подобна отбранителна позиция отсреща. Или беше много предпазлив, или очакваше подкрепления… и Лейт изведнъж реши, че не му харесва да има зад гърба си асансьори. Изстреля един дълъг откос в централния коридор, за да е сигурен, че охранителят ще се прикрие, и се спусна към асансьорите.
Стигна до тях, спря за част от секундата и вместо към асансьорите се насочи към стълбищната врата. Двигателите и на трите асансьора работеха и изводите от това бяха очевидни. Беше истински късмет, че по стълбите все още нямаше врагове. Той се промъкна през вратата, видя, че и на самата площадка няма никого, и внимателно заслиза.
Слабо жужене от лазера му беше единственото предупреждение, което получи, но той действа мигновено. Хвърли оръжието надалеч, притисна се до стената и в същия миг лазерът експлодира и изпрати метални рикошети към стените и гъвкавия бронекостюм на Лейт. Той се огледа предпазливо и заоглежда стените за индукционните резонатори, които бяха взривили лазерното захранване. Трябваше да очаква нещо такова, смъмри се той — асансьорите и стълбите бяха единствените места, където можеше да се получи такава резонаторна кухина. Пое дълбоко дъх, продължи да слиза към следващата площадка и предпазливо открехна вратата.