Лепилото изискваше тридесет секунди да се втвърди и за това време на четири пъти от вратата изскачаха войници и попадаха право под нунчакуто на Лейт. За първи път ролите се бяха обърнали и Лейт беше в относително безопасна позиция. Надяваше се останалите войници, които несъмнено щяха да се появят, да се забавят достатъчно, та да се прехвърли при Скайлър преди да се появят.
— Готово — каза Скайлър и Лейт изскочи от вратата и побягна, като нагласяваше скрипеца на лявата си ръка. Намести го на въжето и се хвърли надолу.
Вятърът го блъскаше. Под него преминаха дворът на затвора и стената на Стрип. Видя и осем коли на силите за сигурност до оградата на затвора — войниците в тях яростно застреляха по него. Но той не им обръщаше внимание — повече го измъчваше болката в изгореното рамо… Беше почти в шок, когато Скайлър неочаквано се появи пред него с разперени ръце да намали инерцията му.
— Добре ли си? — попита загрижено едрият блекколар.
— Ще оцелея — увери го Лейт и свали противогаза. — Свърши добра работа, Скайлър; кожата ми ти е задължена. Не се безпокой за нищо освен за радиопрехващача… останалото може да се смени, а всеки момент в цялата тази сграда могат да се появят колита.
— Разбрано. Изчакай една минута обаче… — Скайлър посегна към ракетомета и натисна спусъка, изпращайки последната ракета в небето. Лейт се обърна и видя как тя падна там, където сутринта беше порталът на улица „Авис“. Три патрулни коли на силите за сигурност, които отиваха от Стрип към този изход, завиха рязко да избегнат експлозията. Една не успя.
— Това малко ще забави преследването — спокойно каза Скайлър. — Свърши ли всичко, което искаше?
Лейт свали очилата и бойната качулка и пое дълбоко чист въздух. Тихият ветрец беше благодат за изпотената му кожа.
— Мисля, че да — каза той. — Да се прибираме. Беше напрегната сутрин.
(обратно)Радиокодът, използван от аржентианските сили за сигурност, се различаваше достатъчно от системата на Плинри, за да е неразбираем за префекта Джемъс Голуей. Но отривистият тон и безпомощното потене на шофьора му бяха доста познати.
Блекколарите на Лейт бяха нанесли удар някъде.
Каларанд беше по-голям от всеки град, който Голуей беше виждал, и той го разглеждаше с интерес и известна завист, докато отиваха към центъра. Въпреки следите от войната сградите бяха в по-добра форма от тези на Капстоун; пешеходците, които вървяха по улицата, бяха по-добре облечени и нахранени; и имаше много повече коли. Очевидно Аржент беше приел неизбежността и се бе предал, преди да се стигне до наземна атака. Поуката беше очевидна. Може би Плинри просто бавно се учеше.
Тънка струйка пушек се издигаше напред и малко вляво от тях.
— Ще минем ли покрай онзи пушек? — обърна се Голуей към водача.
Той поклати глава.
— Много е рисковано. Все още може да има бунтовници наоколо.
— Съмнявам се. Блекколарите имат навика да удрят и да се оттеглят. Искам да видя какво са направили.
Водачът го погледна накриво.
— Е… добре. — Взе слушалката и докладва за промяната на маршрута.
В района на портала цареше хаос. Пушекът идваше от една запалена кола, която се беше разбила в мръсно бялата стена. Разбила се след като е била ударена, отбеляза той; усуканият метал показваше, че ударът е от въздушна ракета. Самият портал беше смачкан. Голуей потрепери, когато минаха покрай охраната, огъня и медицинския екип — това твърде много му напомняше за Плинри.
Водачът очевидно също не хареса гледката — или може би строгите погледи на часовите, които ги провериха, го изнервяха. Щом излязоха от хаоса, той ускори и районът остана зад тях. След няколко пресечки стигнаха до втори портал с метална мрежа, по-здрав на вид от първия. Стената приличаше на онази, обграждаща Центъра на Капстоун — висока и сива, с индукционна сензорна система. Външните часови изглеждаха раздразнени като онези при разбития портал, а четиримата вътрешни бяха с вдигнати лазери. Проверката на личната карта не беше просто визуална — беше докарана мобилна апаратура за идентификация както на пръстови отпечатъци, така и на ретината. Докато компютърът извършваше проверката, Голуей беше принуден да гледа дулата на лазерните пушки. Стори му се цяла вечност. Но най-после проверката свърши и след няколко минути колата потегли към една внушителна бяла сграда.
До бордюра ги чакаше достолепен мъж с отличителни знаци на полковник.
— Префект Голуей? Аз съм полковник Икинс, завеждащ силите за сигурност на Каларанд. Моля за извинение, че не можах да ви посрещна на космодрума, но тази сутрин бяхме заети. Заповядайте… префект Апостолерис ви очаква.