Голуей и Икинс се спогледаха.
— Може би не сте прав, сър — бавно каза полковникът. — С тях от Плинри е излетял един „Корсар“. Поисках информационната служба да разбере дали се е приземил тук.
Апостолерис взе една от лентите и я запремята в ръка. Мръщеше се.
— Хм. Дори с кораб ще им е трудно да стигнат до затворниците там… но пък може да решат да ги убият, вместо да позволят да научим тайната им. — Той поклати решително глава. — Не, няма да дам такава възможност на Лейт. Предполагам, че единствената възможност остава затворът Цербер.
Голуей погледна Икинс и повдигна въпросително вежди.
— Това е преустроена крепост на сто километра югоизточно от Каларанд — обясни полковникът. — Секретно място. Но не е предназначено за толкова много затворници.
— Ще се справим — каза Апостолерис. — Те няма да останат там дълго. За няколко седмици можем да ги разпитаме всичките и когато намерим този един… или няколко — добави той и кимна към Голуей, — можем да върнем останалите в Хенслоу. Някакви коментари?
За миг настъпи тишина.
— Добре — каза префектът. — Икинс ще се заеме с изясняването на случая с онзи корсар. Аз ще се обадя в Цербер да започнат с подготовката за прехвърлянето. Голуей, вие можете да продължите с четенето на рапортите. Може да попаднете на нещо полезно. Въпроси? Добре. Да се залавяме за работа.
И излезе от стаята преди другите да бяха станали. С успокоителна усмивка Икинс последва шефа си, като остави Голуей самичък с купчината рапорти.
Голуей ги погледна и се намръщи. Работата изглеждаше ясна… и все пак в нея имаше нещо, което никак не му харесваше. Атаката на затвора може би. Изглеждаше, че Лейт е подценил Хенслоу; но префектът някак си не можеше да допусне, че блекколарът може да направи такава грешка. Ако обаче нападението не беше за информация, тогава за какво беше? Той нямаше отговор. Засега.
Пъхна първата лента в четящото устройство, изгърби се над него и се залови за работа.
През девет от десетте аржентиански месеца крайречното селище Сплит бе само едно от десетината малки градчета, разпръснати по източните райони на Румелианските планини. Жителите им поддържаха кротко съществуване, незабелязвани от никого освен от дървосекачите, работещи нагоре по реката. Десетият месец беше точно обратното, тъй като в продължение на пет седмици смелчаци чак от Каларанд идваха в региона да плуват по изпълнилата коритото си с пролетни води река Хемот. Приходът от този наплив обикновено беше достатъчен да поддържа града през останалата част на годината. Всички изглеждаха щастливи от това и то не се беше променяло през годините. Досега.
Сега изведнъж планините бяха станали оживено място. Патрулни катери осейваха небето далеч на север, военни коли минаваха през града най-малко веднъж дневно. Никой не говореше много, но се носеха слухове, че някой бил избягал от затвора и силите за сигурност го търсели.
Последният конвой — две коли с по четирима мъже във всяка — профуча покрай магазина на Сан и се насочи на юг. Сандор Грий вдигна за миг глава, после се върна към списъка със стоки и фирмите за доставка. Напоследък бизнесът беше много добър и трябваше да поръча още стоки. Номерът беше да не поръчва твърде много, разбира се. Като се потеше весело над благодатта, която го беше споходила, той направи отметка в един от списъците.
Предната врата се отвори със скърцане и Грий вдигна глава. Влезе един мъж със сиво-зелената униформа на силите за сигурност.
— Добър ден — каза Сан. — С какво мога да ви услужа?
— Трябват ми концентрирани храни, които моята група да може да носи в планините — каза мъжът.
— Разбира се. — Грий излезе иззад тезгяха и тръгна към лавиците. — Мислех, че си имате ваши храни — каза той с надеждата, че другият ще заговори пак.
— Свършихме ги и имаме трудности с доставката.
— Аха. — Беше прав — мъжът от силите за сигурност имаше лек акцент. Акцент, който не можеше да определи. — Е, това имаме. Доста еднообразно е, но пък всичко е въпрос на вкус.
Мъжът заразглежда пакетите. Докато го правеше, Грий го огледа тайно. На средна възраст, отлична физическа форма. Униформата му беше приемливо чиста, но странно измачкана и той усети странна миризма. Изглежда, униформата беше по-чиста от мъжа, който я носеше.
— Ще взема тези — каза мъжът. Държеше десет пакета.
— Да, господине. — Грий взе пакетите и отиде зад тезгяха. В брой ли ще платите, или безкасово?
— В брой.
Грий го очакваше.
— Добре. Десет по две марки, общо двадесет; плюс данъка… — Импулсивно, почти несъзнателно пръстът на Грий натисна едно копче на касовия апарат. — Плюс данъка, двадесет и две — съобщи той през неочаквано пресъхналите си устни.