— Обещавате ли да се съветвате с нас… или поне с мен… преди да предприемете други действия? — попита Тремейн.
— Ако включват персонал на Радикс, да — бързо каза Лейт. — Стига да има време, разбира се. В противен случай си запазвам правото да действам самостоятелно.
— Това не е достатъчно — възрази Валънтайн.
Лейт вдигна рамене.
— Това е най-доброто, което мога да предложа.
Настъпи момент на мъчителна тишина.
— Добре — каза Тремейн най-после. — Мога да разбера съображенията ви. Но… — Той вдигна предупреждаващо пръст. — Трябва да ви кажа, че ние също можем да играем по военни правила. Ако членове на Радикс бъдат убити поради това, че не сте ни информирали навреме, ще бъдете изправени пред военен съд по съкратената процедура. Наистина ще го направя.
— Разбрано. Вие ще ни информирате ли незабавно за прехвърлянето на всеки затворник?
Тремейн погледна Камерън.
— Да, ще възложа това на някои хора — изръмжа шефът на разузнаването.
— Добре. Някакви новини от фронта за крайселите?
— Боят все още продължава — обади се Сали Куинлан неохотно. — Аржент няма да бъде залят от рикрили, ако от това се тревожите.
— Тревожа се — призна Лейт. — Благодаря. — Той стана.
— Една секунда — възрази Валънтайн. — Като приемам, че не е свързано с важната ви акция, искам да зная как Кейн е успял да изчезне от Земята. — Той отправи към Кейн заплашителен поглед. — Нека бъдем честни… вие също не ни вярвате.
— Един държавен служител беше откраднат от нашите хора — каза спокойно Кейн. — Неговата лична карта беше променена и по някакъв начин неговото компютърно досие също беше променено.
— По някакъв начин? Как по-точно?
— Не зная как точно е било направено…
— О, много удобно!
Кейн се изчерви.
— Аз съм агент, не съм ръководител. Те не ми казват всичко.
— Това обяснение е по-добро — каза Камерън.
— Момент — прекъсна го Лейт. — Мисля, че мога да обясня. — Той се поколеба; избягваше да погледне Кейн в очите.
— Е? — подкани го Тремейн.
— Към края на войната някой очевидно е решил проблема за краткия живот на човешките клонинги…
С някакъв ням ужас Кейн слушаше как Лейт излага теорията си. Това беше възможност, която никога не му беше идвала наум. Неговите родители, участници в Съпротивата, го бяха обучили… никой от тях никога не му бе намеквал, че е различен. Но в това имаше смисъл… и колкото повече слушаше, толкова по-голям смисъл намираше в него. Нямаше друг начин да се обясни защо и как медицинските данни така точно отговаряха на неговите. Нищо чудно, че Кратохвил и Маринос бяха толкова спокойни за досието му — цялата тежка работа беше свършена преди двадесет и седем години.
Лейт се изчерви и за момент настъпи тишина.
— Интересна история — каза Тремейн. — Недоказуема, разбира се.
— Аз я предлагам само като възможност — напомни му Лейт.
— Разбирам — каза Тремейн и погледна към Валънтайн, но блекколарът нямаше никакви възражения. — Добре тогава. Ще ви осведомим за ветераните, но и вие ще ни осведомите за вашите планове да ги спасите.
Лейт кимна.
— Вече ви обещах.
Заседанието свърши и Кейн тръгна към вратата. Искаше да е сам, да обмисли всичко на спокойствие… Преди да стигне до вратата Новак и Мордикай го настигнаха. Той не им обърна внимание и закрачи по коридора. Клонинг. Дубликат… И ако имаше една такава личност, защо да няма повече? Той беше приел, че персоналното опекунство е обичайна практика в обучението на агент на Съпротивата. Сега се съмняваше в това. Специалното обучение беше продължило със специални средства. Колко такива специални Алън Кейновци имаше на Земята, внимателно направлявани в живота?
Кукла, това беше той. Клонинг-кукла, и скъсаните му конци се дърпаха от Лейт и Радикс.
Клонинг. „Трябва да почувствам нещо — каза си той тъжно. — Гняв, негодувание“. Беше лъган цял живот — парче биологическа стока, на което е казано, че е човешко същество, докато всички са се присмивали на наивността му. „Най-малкото — помисли си той — трябва да ме е срам“. Но единственото, което чувстваше, беше вкочаненост… вкочаненост и знанието, че има да свърши определена задача. Състоянието му беше достатъчно ужасно, за да рухне дори при откровение като това.
— Кейн?
Фигурата, която чакаше пред стаята на блекколарите, пристъпи напред и спря. Кейн също спря и повдигна глава.
Беше Лиана Роуд, лидерът на групата, която ги бе довела.
— Какво искаш? — изръмжа той.
— Искам да поговорим — каза тя.