Тя кимна, обърна се и си тръгна. По пътя кимна на блекколарите, после излезе и хлопна вратата.
— Е? — Мордикай го гледаше въпросително.
— Нищо важно — промърмори Кейн, обърна гръб и седна на току-що освободения от Лиана стол. Ако те се чувстваха обидени, това беше наистина много лошо.
Той беше клонинг. Опита се да се разгневи заради онова, което бяха направили с него.
(обратно)През последните три часа дъждът се лееше без прекъсване и въпреки защитата на дърветата покрай пътя Дженсън беше мокър до кости. Пончото му на блекколар не прилепваше плътно към яката на униформата му и всеки три-четири минути нова вадичка вода се плъзваше във врата му. От момента, когато със съжаление установи, че няма време да изчака края на бурята, скрит под някое клонесто дърво, Дженсън се беше отказал от идеята да ругае обстоятелствата. Все още беше твърде близко до планините и всеки километър, който можеше да измине, беше ценен.
Зад него неочаквано се разнесе плясък. Той се обърна и забеляза една кола да се приближава бавно през калта. През пелената от дъжд успя да види, че вътре има само един пътник.
Ако я беше чул по-рано, би могъл да се скрие зад някое дърво, но сега вече беше късно. Затова застана неподвижно и изчака колата да спре до него.
Страничното стъкло се плъзна надолу и Дженсън видя засмяното лице на мъж.
— Здравейте — кимна водачът. — Скапан ден да си на открито. Мога ли да ви предложа превоз?
Дженсън помисли бързо, но май нямаше голям избор. Сам, пеша и очевидно невъоръжен едва ли можеше да мине за офицер от силите за сигурност със специална задача, а в момента не му хрумваше друго обяснение за присъствието му в тази пустош. Освен това безпричинният отказ на предложената помощ щеше само да предизвика нежелано подозрение.
— Разбира се. Благодаря — отвърна той.
После заобиколи колата, отвори вратата и се настани на седалката до шофьора, при което я измокри цялата. Под прикритие на движението извади своето нунчаку и го постави в скута си. С леко поднасяне колелата се измъкнаха от калта и колата потегли.
— Накъде сте се запътили? — попита водачът приятелски, без да обръща внимание на локвите, които се образуваха на седалката и пода.
— По пътя, на около двадесет километра оттук — отвърна блекколарът. — На връщане завих не както трябва и колата затъна — добави той, за да изпревари очевидния въпрос.
— Ааа. Случва се.
Дженсън разгледа водача с крайчеца на окото си. Нисък, закръглен, около четирийсетте, ако не вземаше идунайн… не приличаше много на човек от силите за сигурност, но това не пречеше да е информатор.
— А вие къде отивате? — поинтересува се Дженсън.
— В Торентин. Ако реката е заляла моста, може да остана известно време отсам. А какво, ако не е тайна, има на двадесет километра оттук?
За секунда Дженсън не разбра въпроса.
— Имам среща там с патрул на силите за сигурност, който изпълнява специална задача.
— Какво, просто така, на пътя?
— Там би трябвало да има временен лагер — обясни Дженсън и започна леко да се поти. Въпросите бяха приели опасна насока. Той нямаше представа от местната география и всеки отговор, който даваше, би могъл да го издаде, че е чужденец. Започна да съжалява, че не беше посочил крайната цел на пътуването си отдалечена на пет километра вместо на двадесет.
— Обзалагам се, че търсите блекколара, а? — подхвърли водачът и погледна изкосо Дженсън.
Под пончото си блекколарът стисна здраво нунчакуто. Знаеше ли населението за неговото приземяване, или тази информация беше известна само на правителството?
— Моята задача не е ваша работа — заяви той категорично. Дори на него му прозвуча неубедително.
— Разбира се. — За момент водачът замълча, докато се бореше да овладее колата по един особено неравен участък. — Доколкото разбрах, търсенето продължава на север оттук — добави той, когато пътят се оправи. — Не трябва да се безпокоите.
Дженсън настръхна и попита:
— Какво искате да кажете?
Без да изпуска пътя от поглед, другият леко се усмихна.
— Кътър Валдемар на вашите услуги, боец Дженсън. Нашите хора ви търсят вече цяла седмица. Радвам се, че ви открихме преди силите за сигурност.