Докато се луташе из планината, Дженсън беше обмислял вероятността да бъде разпознат и се бе примирил с тази мисъл, но не беше очаквал това да се случи толкова скоро. Успя бързо да възвърне самообладанието си и запита остро:
— За какво говорите, по дяволите?
Валдемар го погледна.
— Добър ход, боецо, но само си губите времето. Ние ви идентифицирахме още в селцето Сплит, а що се касае до „място на двадесет километра оттук“, по-добре да бяхте казали „близко до Нома“. А и никой освен силите за сигурност и нашата организация, Радикс, не знае, че в Румелианските планини има свободен блекколар. Ако бяхте истински войник от силите за сигурност, досега да сте ми извадили душата за тази информация.
— Добре. Да приемем, че сте прав. — Дженсън продължаваше внимателно да следи мъжа. — А вие как ще докажете кой сте?
— Не мога да ви дам абсолютно доказателство, но мога да посоча някои факти в моя полза. Първо: ако бях коли, този разговор нямаше да се води. Щях скришом да подам тревога и да разговарям за времето, докато колата се пълни със сънотворен газ. След извършеното от вашите приятели в Каларанд вчера сутринта няма човек от силите за сигурност, който би се изправил сам срещу вас.
— Очевидно сте доста смел.
— Не съм. Просто знам, че вие не сте автоматична машина за убиване и първо ще ме изслушате. Което ни води до втория факт в моя полза: аз не съм въоръжен. — Той разпери лакти, предлагайки му да го обискира.
Дженсън поклати глава.
— Вярвам ви. Във всеки случай едва ли бихте носили оръжието си така, че да мога да го видя.
— Правилно — призна другият. — Добре, тогава ето последния ми коз. Под седалката ви има иглен парализиращ пистолет. Извадете го.
Дженсън помисли. После свали бронираните си ръкавици и бръкна под седалката. Извади пистолета, без да задейства някоя замаскирана бомба, и го разгледа. Беше старо оръжие с компресиран въздух, по което личаха следи от редовна употреба, но и на грижливо поддържане.
— Добре. А сега какво?
— Под седалката ми има комплект карти на местността оттук до Каларанд. Отбелязани са най-подходящите места за преминаване през кордона на силите за сигурност. В багажника има храна и облекло. — Гласът на Валдемар беше спокоен. — Ако не ми вярвате, използвайте пистолета. Иглите ще ме изкарат от строя за пет-шест часа. Можете да ме оставите тук, да вземете колата и да се опитате да се измъкнете сам. Когато действието на отровата премине, ще се прибера пеша.
— Вашата група… Радикс… не желае ли да говори с мен?
— Не особено. — Той се усмихна криво. — Всъщност преобладаващото мнение е, че всички вие ще бъдете или убити, или пленени и колкото по-малко контакти имаме с вас, толкова по-добре.
Дженсън кимна.
— Гостоприемни хора, няма що.
— Това се нарича самозащита. Много популярна дума по тези места.
Дълго никой не проговори. Дженсън изучаваше лицето на Валдемар — търсеше някакви издайнически следи, но всъщност вече беше взел решение. Всичко това можеше да е сложен капан, но му се виждаше малко вероятно силите за сигурност да положат толкова усилия при положение, че разполагаха с къде-къде по-прости средства.
— Добре — каза бавно той. — Убедихте ме. Къде отиваме?
— В Милер. — Облекчението на Валдемар беше повече от очевидно — той явно не изгаряше от желание да се разхожда под дъжда. — Там се намира нашият южен щаб. На около шестстотин километра оттук, така че ще пристигнем довечера. При условие, разбира се, че колитата не ни създадат проблем.
— Звучи добре. — Дженсън пое дълбоко дъх и от раменете му сякаш падна тежък товар. До този момент не си беше дал сметка колко е уморен от това да е непрестанно нащрек — А сега бих искал да видя картите ви.
— Разбира се. — Валдемар бръкна под седалката и извади дебел свитък хартия. — Има ли нещо по-специално, което искате да научите за Радикс или Аржент?
— Ами… всичко — отвърна любезно Дженсън. Прелисти картите, намери една с надпис „Каларанд“ и я разтвори. — Защо просто не започнете, като ми разкажете какво точно са направили моите приятели в Каларанд вчера?
Лейт се упражняваше с нунчакуто. Контролираше всяко движение на оръжието, без изобщо да го поглежда, само чрез усещането в мускулите си. Три пъти смени ръката, с която го държеше; премина от положение на отбрана към нападение, изпълнявайки камшичен удар, с който би могъл да разцепи нечий череп; после го събра около ръката и рамото си, където пък можеше да парира дори и удар от къс рикрилски меч. Накрая го върна в изходно положение и хвърли три шурикена към мишените.
В този момент някой почука на вратата.
— Влез — извика Лейт леко задъхан и прибра нунчакуто в калъфа.