— Слушам! — Валънтайн свърна рязко и колата спря в облаци прах.
— Новак, подай ми картата — каза Скайлър, намръщено взрян в Милер. Новак му подаде картата и фенерчето. — Валънтайн, покажете ми още веднъж къде точно се намира щабът на Радикс? — нареди му той и закри с шепи фенерчето отстрани.
Аржентианецът се обърна и протегна ръка между седалките.
— Ето тук. — Той потупа с пръст едно място, отдалечено на километър от центъра на града. — Защо?
Скайлър разучава картата още няколко секунди, после загаси фенерчето и се обърна към Новак.
— Забеляза ли?
— Даа — проточи Новак. — Сега вече го забелязах.
— Какво? — подозрително попита Валънтайн и погледна през прозореца.
— Виждате ли онзи тъмен участък точно до голямата бяла сграда? — Скайлър посочи. — Щабът на Радикс се намира там.
Валънтайн вдигна рамене.
— Е, и какво? Вероятно някаква повреда в електроснабдяването.
— Може би. Но не ви ли се струва странно, че се е случила точно сега и на това място, където се намира Дженсън?
— Съвпадение — изръмжа Валънтайн, но не много сигурно.
— Възможно е. Но се съмнявам. — Скайлър върна картата и фенерчето на Новак. — Да тръгваме. От този момент обявявам бойна готовност. Надявам се, че съм ясен, Валънтайн?
— Напълно, сър — мрачно отвърна аржентианецът.
Колата бързо набираше скорост. Скайлър разтвори палтото си, извади бронираните ръкавици и бойната качулка, после започна да проверява оръжието си. По движенията на предната седалка разбра, че Новак прави същото.
Навън беше започнало да вали.
— Вашите приятели ще са тук след около час — каза Ури Гринстейн, подаде на Дженсън едната от димящите чаши, които току-що беше напълнил, и се настани зад металното си бюро. — Дотогава, ако искате, можете да поспите.
— Не, благодаря. — Дженсън внимателно опита горещата напитка, приготвена от местни кофеиносъдържащи билки. — Дремнах в колата. Това, от което се нуждаех, беше горещ душ и топло ядене, и вие бяхте достатъчно любезни да ми ги осигурите.
Гринстейн сви рамене. Дженсън си позволи да огледа стаята по-внимателно. В кабинета, разположен на петия етаж, кафе машината май беше единственият признак на лукс в изключително спартанската обстановка, като се започнеше от семплата мебелировка и се стигнеше до обикновените щори на прозореца. Той пак погледна Гринстейн.
— Предполагам, господин Гринстейн, че причината да ме поканите тук не е била само за да ме почерпите с кафе, което между другото е чудесно.
Устните на ръководителя на местната група на Радикс се разтегнаха в усмивка.
— Не съвсем. Ако трябва да съм честен, исках да видя какво представлявате.
— Надявам се, че не съм ви разочаровал — сви рамене Дженсън.
— Изобщо не сте. По-скоро ме заинтригувахте. — Гринстейн посочи на запад. — От една страна, вие оцелявате след катастрофа на космически кораб, в продължение на осем дни успешно се изплъзвате от преследването, организирано от силите на сигурността, като очевидно сте убили няколко от техните добре въоръжени хора, а от друга — у вас не се забелязва дори и следа от характерното за блекколар заплашително-грубовато държане.
— Е, нали сте виждали какъв добродушен вид придобиват дивите зверове, когато са сити.
— Шегувате се, но на мен не ми е до шеги.
— Знам. — Дженсън отпи от чашата. — Предполагам, че в началото, веднага след завършването, като новоизлюпени блекколари, всички имахме такова държане. Мисля, че повечето от нас загубиха самонадеяността си още след първите седмици участие в истинските военни действия. Когато около теб гинат другарите ти, думата „елит“ загубва смисъла си.
— Да — съгласи се мрачно Гринстейн. — Много от моите съратници също загинаха пред очите ми. — Той погледна намръщено Дженсън. — И не бих искал техният списък да нарасне благодарение на вас и приятелите ви.
Дженсън разбра какво има предвид.
— Смятам, че хората от силите на сигурността ще стрелят само по нас.
— Е, добре. — Гринстейн се изправи. — Нали разбирате, нямам нищо против срещу вас лично. Виждал съм твърде много битки, в които блекколарите оцеляват, а други хора — не.
— Не винаги е така — възрази Дженсън и също се изправи, — но ще направим всичко възможно да не ви въвличаме в неприятности.
Едва успя да завърши фразата, когато върху бюрото на Гринстейн забръмча някакъв апарат и замига червена лампа.
— Какво става? — попита Дженсън.
— Нещо се приближава от запад. — Гринстейн смръщи вежди.
В същия момент замигаха още светлини и едновременно с това цялото здание се разтърси и под тях се разнесе приглушен тътен.