— Ултразвуков снаряд! — извика Дженсън, докато нахлузваше бронираните си ръкавици.
Без да се колебае, Гринстейн отвори едно чекмедже, измъкна обемист противогаз и иглен парализиращ пистолет и хукна към вратата. Отвори я, бързо се огледа и изтича навън. Дженсън, вече в пълна бойна екипировка, метна раницата си на рамо и бързо го последва.
В слабо осветения коридор Дженсън забеляза как две тичащи пред Гринстейн фигури изчезват в някаква врата. Зад тях тичаха още четирима души.
— Къде отиваме? — попита той Гринстейн.
— Атакували са ни — кратко отвърна Гринстейн, запъхтян от противогаза. — Ще се включим в битката, а после ще се измъкнем през тунелите.
— Почакайте. Сигурен ли сте, че изходът е обезопасен?
Без да отговори, Гринстейн отвори вратата и затрополи надолу по някакво вито стълбище. Блекколарът стисна зъби и го последва.
Не стигнаха много далече. Едва ли бяха преполовили стълбището, когато Гринстейн залитна рязко назад, ръката му с пистолета увисна безсилно, тялото му се завъртя и се свлече върху парапета. Отдолу към тях тичаха няколко души, облечени с бронежилетки.
Дженсън реагира мигновено — обърна се и се затича към етажа, който току-що бяха напуснали. В същото време две стрели го улучиха в краката, а трета го удари право в гърдите точно когато стигна до вратата и влетя в коридора. Той отскочи встрани и замахна с нунчакуто. Успя да спре удара си секунда преди да разцепи главата на Кътър Валдемар.
— Господи! — изкрещя пълничкият мъж и наведе пистолета си. — Съжалявам, помислих, че сте от колитата.
— Не сте далече от истината — те са по петите ми. Връщайте се обратно.
Валдемар кимна и се отдалечи по коридора. Дженсън застана зад вратата и вдигна нунчакуто в момента, в който връхлетя първият войник.
Дженсън дори не си даде труда да го повали с оръжието си, а просто му подложи крак и го запрати на пода. Партньорът му, следващ го плътно по петите, се препъна в тялото му, а нунчакуто на Дженсън сложи край на битката. Третият изобщо не успя да стигне до коридора, защото Дженсън излезе, изрита го и запрати тялото му надолу по стълбите, където то събори поне още двама. Дженсън хлопна вратата и шумът от падащи тела заглъхна.
— Какво ще правим сега? — напрегнато попита Валдемар.
— Изчезваме — отвърна Дженсън. — Били ли сте често тук? Имате ли представа как се излиза?
— Познавам основните изходи. Това стълбище беше един от тях.
— Да забравим за тях. Колко висока е сградата?
— Пет етажа. Над нас би трябвало да е само покривът. Мисля, че тази стълба води до него.
— Така е. Почакайте…
Дженсън се огледа. Забеляза контакта за мрежово напрежение, после огледа падналите тела. Освен парализиращия пистолет и различни видове гранати хората от силите на сигурността бяха въоръжени с познатите тъпоноси лазерни карабини. Дженсън вдигна една, нагласи я на средна мощност и стреля в контакта. Полетяха синьо-бели искри и в коридора стана тъмно.
— Това малко ще ги забави — обясни той и открехна вратата. Нищо не се чуваше. Той хвана Валдемар за ръката и го насочи към стълбата. — Ще им се наложи да използват инфрачервени фенери, а и не знаят какво сме замислили. Тръгвайте, аз ще вървя след вас да ви прикривам.
Изкачиха се без инциденти. На върха Дженсън се промуши пред аржентианеца и предпазливо надникна навън. Изходът беше внимателно замаскиран и вероятно по тази причина силите на сигурността го бяха пропуснали. Покривът беше безлюден.
— А сега какво? — попита Валдемар; стискаше нервно пистолета.
— Наблюдавайте стълбите, докато огледам улиците.
Огледът не продължи дълго. Доброто осветление по улиците на Милер даваше възможност ясно да се види как войниците, прикривайки се зад ъглите, се промъкват и обкръжават сградата. Дженсън провери и четирите страни и се върна тичешком към центъра, където Валдемар отчаяно жестикулираше.
— По стълбите се качват хора — прошепна той, докато блекколарът ровеше в раницата си. — Всеки момент ще са тук!
— Вземете. — Дженсън му подаде раницата, кълбо въже и лазерната пушка. — Застанете при парапета от онази страна, но приклекнете. Долу гъмжи от колита и не искам да ви забележат.
Валдемар кимна и затича. Дженсън тръгна към вратата на основното стълбище, като междувременно извади нунчакуто и провери калъфа с шурикени. Долепи ухо до метала. Наистина се чуваха приближаващи стъпки на може би пет до десет души. Дженсън се отдръпна настрани и ги зачака да се появят.
Очевидно бяха станали по-внимателни. Този път никой не се втурна на покрива. Вместо това вратата се отвори и на покрива се изтъркаля граната.
Дженсън веднага се хвърли по корем и се претърколи възможно най-безшумно към капандурата. Взривът беше слаб. Още не беше заглъхнал, когато Дженсън вече се беше надигнал и се беше подпрял на едно коляно. В същия момент на покрива се изсипа група колита. Бяха седмина; четирима тръгнаха в неговата посока, а останалите се насочиха в обратната.