Да ги повали от толкова близко беше фасулска работа. Шурикените улучиха войниците точно на мястото между бронежилетката и каската. Дженсън не изчака да види резултата, а се промъкна зад капандурата. Мъжете от другата страна бяха чули шума от атаката и идваха към него. И тримата го видяха, единият дори успя да стреля напосоки. После умряха. Дженсън грабна осем гранати от проснатите тела, хвърли по две надолу по всяко от стълбищата, затвори вратите и забърза към ръба на покрива.
Стиснал в ръце карабината и със замаяно изражение, Валдемар се беше свил до ниския парапет.
— Дайте ми лазера — прошепна Дженсън — и направете хлабав възел на въжето.
Едва бе довършил, когато по парапета затрополиха игли. Звукът изтръгна Валдемар от вцепенението му и той се зае със задачата си.
Реакцията му предизвика усмивка у Дженсън. Той се претърколи на другата страна и надникна над парапета. Във въздуха изсвистяха нови игли и рикошираха в бойната му качулка. Без да им обръща внимание, той включи пушката на пълна мощност, прицели се в най-близката улична лампа и изстреля дълъг лъч. Сред свистенето на иглите различи звук от пращене на разтопен метал.
След което светлините изгаснаха.
Дженсън се огледа. Почти целият квартал беше тъмен. Не беше идеално, но можеше да бъде и по-зле.
— Вие ли го направихте? — прошепна Валдемар, когато Дженсън се присъедини към него.
— Да. Готово ли е въжето?
Аржентианецът го пъхна в ръцете му и Дженсън провери примката.
— Добре. Когато дам знак, ще метнете една от тези гранати надолу.
Дженсън приклекна, хвана в едната си ръка примката, като същевременно настъпи с крак другия край на въжето. Очите му вече бяха привикнали със слабата светлина, а и той беше определил местонахождението на целта си преди да стреля по лампата.
— Давай! — изкомандва той и метна примката.
В школата за блекколари най-омразни му бяха упражненията по хвърляне на ласо. Независимо от това или може би точно по тази причина беше станал един от най-добрите в групата си. И затова, когато хвърлената от Валдемар граната избухна, той със задоволство видя, че примката му се е нахлузила около вентилационната тръба, стърчаща на покрива на сградата на отсрещната страна на улицата.
— Добре — прошепна той. — Вече имаме мост до онова здание. Само да закрепя този край и тръгваме. — От раницата си извади ремък със закрепен към него малък скрипец. — Поставете това върху лявата си китка, скрипецът нагоре — нареди той и тръгна с кълбото въже към стълбището.
Бързо завърза въжето към вертикална колона на стълбищната шахта, като непрестанно се ослушваше. Отдолу не долиташе никакъв шум. Това му се видя обезпокоително. Или хората от Радикс оказваха неочаквана за силите за сигурност съпротива, или се готвеше нещо специално за намиращите се на покрива. Той затегна въжето, хвърли поглед към небето над тях и забърза към парапета.
Валдемар беше приклекнал и внимателно гледаше надолу.
— Някаква реакция? — попита блекколарът, като същевременно провери ремъка и закрепи скрипеца към въжето.
Валдемар поклати глава, но прошепна:
— Но вероятно са видели въжето.
— Едва ли. — Дженсън взе от него лазера и една граната. — Въжето е тънко и тъмно на фона на тъмното небе, а и гранатата, която хвърлихте, временно ги е заслепила. — Той се надигна и метна гранатата от другата страна на покрива. — За заблуждение. Прехвърлете се през парапета и бъдете готов.
Валдемар го послуша. Дженсън сложи на гръб раницата, метна останалите две гранати към улицата, като в същата секунда хвана в дясната си ръка лазера, а с лявата стисна каишката към ремъка и в момента на избухване на гранатите скочи, оттласквайки и двамата от парапета. Залюляха се като махало и се плъзнаха надолу по въжето.
Четири секунди. Толкова беше изчислил, че ще продължи полетът им. Четири опасни секунди, от които зависеше дали ще живеят. Той стискаше карабината в очакване на залп от стрели. Но такъв не последва… и те стигнаха покрива, влачейки крака, за да убият скоростта. Валдемар, очевидно незапознат с тази техника за придвижване, продължи по инерция и едва не си счупи ръката, докато се освободи от ремъка. Дженсън се беше пуснал веднага и само след няколко стъпки възстанови равновесието си. Упражнението си заслужаваше усилията. Ако успееше да издърпа по-голямата част от въжето, можеха да опитат същото и със следващия покрив. Той извади един шурикен, извърна се към сградата на Радикс и се прицели.