Малогабаритният флайър не беше предвиден за тежки бойни действия и стъклата му не бяха бронирани. След третия удар по пластмасата се появиха тънки като косъмчета пукнатини, а след седмия тя се пръсна.
Без да пуска дръжката, Дженсън се изправи, промуши другата си ръка през счупения прозорец и напипа вътрешния заключващ механизъм.
В този момент пилотът най-после реагира и флайърът рязко се разтресе. Но маневрата беше закъсняла — Дженсън се държеше здраво. Подскачането на машината само можеше да му е от полза, защото щеше да попречи на екипажа да се занимава с него. Флайърът се наклони наляво, после надясно, но през това време той успя да отключи. В момента, когато краката му увиснаха във въздуха, вратата широко се отвори и той се хвърли вътре.
Екипажът, който се състоеше от трима мъже, се нахвърли върху него. Не бяха въоръжени и вероятно разчитаха на численото си превъзходство. При нормални обстоятелства битката нямаше да го затрудни, но Дженсън беше ранен и останал без сили, затова му отне петнайсет секунди да ги обезвреди. Петнайсетте секунди бяха наистина дълго време, както сам установи, когато се обърна към пилота и забеляза ужаса, изписан върху лицето му, а зад главата му през страничното стъкло видя как светлините на града се приближават с бясна скорост.
Врязаха се в сградата с невероятен грохот и стържене на метал. От удара Дженсън излетя през смачкания нос на флайъра и изобщо не усети как падна на покрива.
На сто километра южно от Каларанд бурята вилнееше с пълна сила. Светкавици разкъсваха почти непрекъснато черното небе, дъждът се беше превърнал в порой, придружен от градушка, като някои зърна бяха с размер на детски юмрук. Все още нито едно от тях не беше ударило Куон, но и това щеше да стане, беше въпрос само на време.
Проснат по корем до краката на Куон, Хокинг изобщо не показваше, че забелязва бушуващата стихия. През последните десет минути не беше помръднал — залепил лице до окуляра, без да сваля ръката си от копчето за фокусиране, той сякаш не усещаше водата, която без съмнение се стичаше под наметката му. Куон вече губеше търпение. Въпреки че без колебание би дал живота си за другарите си в битка, трудно издържаше бавните подготвителни действия.
— Отклонило се е на около два метра на север — разнесе се гласът на Хокинг — едва се чуваше сред грохота на гръмотевиците.
Куон се взря в осветено от светкавици небе и откри малката точка, трепкаща на края на дългата километър молекулярна нишка, която държеше. Непосредствено под хвърчилото се виждаше горната част на затвора „Цербер“, останалата част беше закрита от издигащия се пред него хълм. Повече от сигурно беше, че служителите на затвора нямат представа за нарушителя. По хвърчилото и устройството, прикачено за него, нямаше метал, който радарът да улови, а дъждът и градушката пречеха на ултразвуковите и лазерни датчици. Дотук добре, защото тази работа май щеше да продължи още дълго. Куон направи стъпка вдясно и отпусна половин метър от нишката. В общи линии вятърът духаше от изток, но хвърчилото беше попаднало на въздушен поток, който го отнасяше на север. Поривите на бурята също не им помагаха.
— Сега добре ли е? — попита той Хокинг.
— Върни го малко — отвърна му той. — Така го отмести още по на север.
— Добре.
Куон избърса водата, стичаща се по носа му, и намота около един метър от нишката. Точно се канеше да се измести отново вляво, когато гласът на Хокинг го накара да замръзне.
— Спри! Точно над целта си!
Куон затаи дъх.
— Добре — промърмори Хокинг. — В момента се люлее точно над кулата. Започвам обратно броене: три… две… едно… пускай!
Куон отпусна блокировката и нишката започна да се развива свободно. Освободеното от опъна на нишката хвърчило би трябвало да падне право надолу…
— Бинго! — изрева Хокинг. — Добре, а сега навивай бавно.
Куон отново блокира нишката и остави вятърът да вдигне хвърчилото. Ако творението на Хокинг се бе ударило здраво в кулата, това означаваше, че четирите му приспособления за захващане са задействали и то се е откачило от хвърчилото.