— Може би да, може би не — каза Хевън. — Я ми кажете това ваше ниво на лоялност означава ли, че трябва да загинете за нищо?
— Не ви разбирам.
— Вашата жертвоготовност няма да ни попречи да проникнем в командния център — продължи блекколарът. — Ще вземем личната ви карта, също отпечатък от палеца и ретината ви и ще минем през скенерите.
— И как ще го направите — ще ме влачите крещящ по етажите? — изсумтя Ерхард.
— Няма да ви влачим целия. А това, което ще вземем, няма да крещи — отвърна спокойно Хевън.
Ерхард се вторачи в него и усети как кръвта му се смръзва във вените.
— Няма да го направите! — прошепна той.
— О, ще го направим — увери го с леден глас О’Хара. — Отрязана ръка, а също и глава могат да се използват поне няколко часа преди компютърът да забележи разликата в ретината. Абсолютно съм сигурен. Виждал съм да го правят. Решението е ваше, комендант.
Гърлото на Ерхард пресъхна.
— Един въпрос преди това — започна той. — Влязохте в сградата съпроводени от шестима пазачи. Какво стана с тях?
— В коридора, точно до помещението на охраната, има един ъгъл, който не се покрива от видеокамера. Вашите хора имат лошия навик да се движат като стадо и ние просто ги заведохме там, а после влязохме в будката за мониторинг.
— Но дори и да не са ви видели, шумът от борбата…
— Нямаше никакъв шум — увери го О’Хара. — Погрижихме се за това.
Шестима срещу двама… без шум. Нищо не можеше да ги спре, проумя най-сетне Ерхард. По един или друг начин те щяха да влязат в командния център… бяха прави и за другото: без специална заповед лоялността му не означаваше, че трябва да загуби живота си безсмислено.
— Добре — съгласи се той. — Ще ви вкарам вътре. Но дори и да имате пълен контрол върху отбранителната система, не можете да удържите затвора дълго. На различните нива се намират над сто въоръжени пазачи, а от Каларанд ще изпратят щурмови отряди само след два часа.
— Оставете ние да се притесняваме за това — прекъсна го О’Хара. — Да вървим.
Ерхард не разбра какво се случи, след като Хевън изчезна зад вратата на командния център. Това, което видя обаче, беше, че никой отвътре не подаде сигнал за тревога.
— Кой ще е следващият? — изръмжа той и приготви картата си.
— Никой. — О’Хара погледна часовника си и посочи към коридора. — Хайде, тръгваме нагоре.
Без инцидент стигнаха до асансьорите. Докато влизаха в празната кабина, Ерхард за секунда обмисли идеята да натисне бутона за аларма, за да вдигне по тревога пазачите на другите етажи. Но докато командният център се намираше във вражи ръце, това щеше да е напълно безсмислен жест. По-скоро можеше да се окаже самоубийствен жест.
— А сега слушайте внимателно — започна О’Хара, докато кабината се изкачваше. — Военнотранспортните самолети от Каларанд вероятно са кацнали. Приятелят ми би трябвало да е наредил на пилотите и пазачите да отидат до вратата, за да се консултират с вас. Ние ще ги заключим — и вас също — в помещението на охраната. Това ще стане само ако ни съдействате. Ако не ни съдействате — ще ги убием.
— С оръдията от кулите, разбира се — с горчивина каза Ерхард.
— Или с тези от пропуска. Бих предпочел да не се лее кръв. Всичко зависи от вас.
Ерхард преглътна с труд. Вратата на асансьора се отвори и тримата излязоха в коридора. Право пред тях беше главната врата. През бронираното стъкло се виждаха мъже, които се движеха във вътрешния двор. Четирима пазачи наблюдаваха приземяването. През главата му преминаха десетки планове как да ги предупреди или да ги пожертва, за да предупреди онези отвън. Но всичко беше само игра на ума, знаеше го. Вече не можеше да спре блекколарите, а да пожертва невинни хора беше глупост, а не лоялност. Щеше да остане пасивен и само да наблюдава: може би щеше да узнае следващия им ход.
Петнайсет минути по-късно транспортните самолети плавно се издигнаха с пътниците си все още на борда. Двамата блекколари бяха поели управлението. От помещението на охраната, притиснат между множество ругаещи пазачи, Ерхард ги наблюдаваше как изчезват зад хълмовете на запад. Едва сега усети как го връхлитат едновременно реакцията от преживяното и осъзнаването, че се е провалил и съвсем скоро ще понесе последиците от този факт. Въпреки това не можеше да не признае смелостта и умението, с което блекколарите бяха провели цялата операция.
Но се съмняваше, че префект Апостолерис ще види нещата по същия начин.
(обратно)Първото, което Дженсън усети, възвръщайки се мъчително към действителността, беше болката.