Не болежките в ръцете и гръдния кош — резултат от битките и сблъсъка, те бяха нещо, което лесно можеше да контролира. Истинската болка идваше от лицето му, сякаш някакъв гигант натискаше с палци очните му ябълки. Усещането не му беше непознато и още преди напълно да дойде в съзнание, му стана ясно какво се опитват да направят.
Помещението също не беше изненада за него. Малко, мрачно, но солидно изградено, това без съмнение беше стандартна килия за разпит на ТДИ. Голото му тяло беше вързано за стол. Ръцете му бяха опънати настрани, за да има лесен достъп до вените му. Другото, което забеляза, бяха жиците и тръбите, прикрепени към различни части на тялото му, както и двама мъже в униформи на силите за сигурност, които стояха пред него и го наблюдаваха.
— Май дойде в съзнание — чу познат глас.
Дженсън повдигна с усилие глава и фокусира погледа си върху лицата им.
— Я виж ти, префект Голуей — прошепна дрезгаво той, облиза устни и опита отново. — Какво ви води на Аржент?
Голуей го изгледа хладно.
— Здравейте, Дженсън. Колко още смятате да живеете?
Дженсън се подсмихна, макар с това да влоши пулсиращата болка в главата.
— Очевидно не дълго, благодаря ви за загрижеността. Доколкото разбирам, с верифина не ви е провървяло?
Изражението на Голуей остана непроменено, но това на мъжа до него видимо се измени. Дженсън го погледна и каза:
— Не чух името ви.
— Префект Апостолерис — рязко отвърна мъжът. — И ако бях на ваше място, бих си мерил думите. Съвсем малко ме дели от момента, когато ще измета цялата ви банда от планетата, така че не ме засягат някои пропуски.
„Твърде силна реакция“ — помисли си Дженсън и пак погледна към Голуей.
— Какво е успял да направи този път Лейт?
Голуей хвърли поглед към Апостолерис, който махна нетърпеливо с ръка.
— Напомпал с идунайн двама от хората си, смятаме, че са О’Хара и Хевън, и ги изпратил в затвора „Цербер“ заедно с един от водачите на Радикс. Там те поели контрол над охраната и отвлекли два кораба с ветерани от звездните сили преди някой да се усети какво става.
— Много интересно — промълви Дженсън.
— Да, много интересно — имитира го Апостолерис. — Това не е нещо, което е направил просто за забавление. Какво знаят онези мъже, което е от такова значение за вас?
Дженсън сви рамене, което не беше лесна задача в състоянието, в което се намираше.
— Слушайте, Дженсън — намеси се Голуей. — Мисля, че не сте наясно до какви крайности е решен да стигне префектът. Имаме лекарства, с които можем да ви унищожим психически, изолационен карцер, физически мъчения. Техниката за блокиране на болката вероятно е добра, но едва ли ще ви свърши работа, когато тялото ви се разпадне.
— Напълно възможно. — Нямаше излишни сили да ги убеждава в противното, а и те сигурно бяха наясно как се отнасят блекколарите към насилствената смърт. — Естествено мъченията отнемат повече време.
— Нима искате да кажете, че сте готов да умрете? — попита Апостолерис.
— Може и да не се наложи. Може да ме освободят, преди да сте приключили.
Спокойно можеше да им подхвърли тази идея. Лейт не би се впуснал в подобно начинание със съмнителен изход. Но Апостолерис едва ли го знаеше, а колкото повече хора отделяха, за да го охраняват, толкова по-добре за останалите блекколари.
— Разбира се — съгласи се Апостолерис, — но ако бях на ваше място, не бих разчитал на това. Да обобщим. Установяването на контакт с ветераните вероятно е последната част на плана. Интересно. Едва ли смятате да откраднете няколко кораба и да се присъедините към крайселите, нали? Това би било изключително трудно, а и тукашните рикрили няма да го позволят. Но дори и да успеете, после какво? Крайселите не са от най-верните съюзници. Както знаете, веднъж вече ни обърнаха косматите си гърбове.
Дженсън не отговори нищо. Догадките на Апостолерис се приближаваха опасно близо до истината.
Префектът правилно изтълкува мълчанието му.
— Май не ви харесва темата на разговора?
— Говорете каквото ви харесва. Но от мен няма да научите нищо съществено.
— Ще видим. — Апостолерис погледна нагоре. — Пригответе номер едно — подвикна той към невидим слушател.
— Не губите време — забеляза спокойно Дженсън. — Дори не ми давате обичайния час за размисъл.
— Както сам отбелязахте, не разполагаме с много време — отвърна хапливо префектът. — Като начало ще започнем с недеструктивни методи, в случай, че решите да съдействате. След това… е, разполагаме с някои наистина болезнени за нервната система средства. С трайно действие. — Той направи пауза. — Искате ли да кажете нещо преди да започнем?