— Защо не вървите по дяволите!
Апостолерис сви рамене.
— Когато промените решението си, просто извикайте. Ако още можете.
Той се обърна и излезе. Голуей се забави за секунда, колкото да срещне погледа на блекколара, и също излезе. Стъпките им не бяха затихнали, когато светлината изгасна и Дженсън се озова в пълна тъмнина.
„Слепота — обичайната психологическа игра — помисли мрачно той, преди да се настрои за предстоящата болка. — Както и голотата. Унизителна за всеки цивилизован човек.“ Щеше да се опита да издържи колкото може по-дълго. Поне докато Лейт не привърши мисията. А след това…
Нямаше смисъл да мисли толкова надалеч. Точно в този момент задачата му беше да спечели първата битка.
Без предупреждение го връхлетя силен електрически удар. Дженсън стисна зъби и се приготви за предстоящата дълга борба.
— Изключваме фронталната атака — заяви Дийл Валънтайн, докато намаляваше пред един светофар. — Сградата има двойна охрана при главния вход, ограничен достъп на хора до двора, а външната стена гъмжи от детектори. Ще ни разкъсат на парчета още преди да сме влезли.
— Е, и какво предлагаш? — попита спокойно Новак, а на задната седалка Скайлър леко помръдна при мисълта за бушуващия вулкан, скрит под това привидно спокойствие.
— Проникване с хитрост — отвърна Валънтайн. — О’Хара и Хевън ни демонстрираха какво може да се направи с една лична карта. Стандартното мислене на служителите не се отличава с гъвкавост. Покажете им това, което очакват да видят, и току-виж ви пуснали без проблем.
— Чудесно — малко рязко се намеси Скайлър. — И как ще се сдобием с лични карти? Номерът на Кейн тук няма да мине.
— Вярно е, но те едва ли правят пълна компютърна проверка на всеки, който влиза. Ако имаме лична карта, която отговаря на отпечатъците от пръстите и на ретината, би трябвало да успеем.
Скайлър помълча. Идеята заслужаваше да се обмисли. За разлика от Каларанд, цялата администрация на Милер бе съсредоточена в едно десететажно здание. През двата часа наблюдение двамата с Новак бяха видели неимоверно количество хора да влизат и излизат през главния вход — от очевидни колита до най-обикновени граждани, като последните минаваха през двора, съпроводени от въоръжена охрана.
— Може и да стане, ако имаме карти.
— Добре, защото можем да намерим. — Валънтайн направи ляв завой и насочи колата към бизнесцентъра на Милер. — Докато вие обикаляхте, аз събирах слухове. Осъществих контакт с малкото останали от Радикс.
— Е, и? — нетърпеливо попита Новак.
— И — все още се намират хора, които подправят лични карти.
Скайлър се наведе напред, за да вижда по-добре лицето на Валънтайн.
— Колко добри са тези фалшификати?
— Напълно приемливи.
— Но ако няма информация в компютъра, как… — Новак прекъсна въпроса си, защото Скайлър докосна с пръсти гърба му.
— Нали ви обясних — раздразнено възкликна Валънтайн. — Няма да проверяват подробно всеки.
— Може да успеем — каза Скайлър; мислеше бързо. — Има ли начин да намерим малко експлозиви?
— За какво са ви експлозиви? — обърна глава към него Валънтайн.
— За отвличане на вниманието. Ще поставим наоколо експлозиви и част от охраната ще излезе извън стената, за да провери какво става. После ще взривим дупка в стената, те ще помислят, че сградата е атакувана, ще се върнат вътре и вероятно точно в този момент няма да им е до щателна проверка на личните карти. Тогава ще опитаме да се промъкнем.
— Даа… идеята не е лоша — след кратък размисъл каза Валънтайн. — Кога ще ударим? С падането на нощта ли?
— Или няколко часа по-късно — отвърна Скайлър. — Хайде да намерим фалшификатора и експлозивите, преди да решаваме за часа. Първо експлозивите — добави той. — Ако фалшификаторът е под наблюдение, няма да е зле да имаме средства, с които да се бием.
— Вие решавате — съгласи се Валънтайн и на следващия ъгъл зави надясно. — Знам с кого да говорим. След пет минути ще сме там.
Скайлър се облегна назад и погледна нагоре. Дъждът беше спрял, но по небето отново се събираха тежки облаци. Скайлър се надяваше, че ще се задържат до вечерта. Това щеше да им помогне да започнат по-рано опита за проникване.
Също така се надяваше Дженсън да издържи дотогава.
(обратно)На голямата маса в конферентната зала седяха само Тремейн и Бакши. Кейн, който вървеше след Лейт, взе един стол и седна срещу тях, макар в момента да желаеше да е навън пред вратата заедно с Мордикай и Куон. След последното изпълнение в „Цербер“ очакваше словесна атака. За негова изненада бурята се размина.