Дженсън сведе поглед към лазера върху коленете на Голуей.
— Тогава защо сте тук?
Голуей се усмихна горчиво.
— Веднъж вече ви подцених. Нямам намерение отново да допусна същата грешка. Префект Апостолерис очевидно не разбира колко сте опасни. Вероятно защото четирима негови шпиони в продължение на много години са успели да водят за носа един от вас. Каквато и да е причината, той все още очаква от вас да реагирате като нормални хора.
— А всъщност ние сме безпощадни демони. — Нова вълна от спазми връхлетя Дженсън, той стисна зъби и я зачака да отмине.
— Вие се шегувате, но в това има и известна истина. Колкото по-дълго ви наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че обучението ви е променило част от съзнанието ви. Станали сте… различни. Бих казал дори маниаци.
— Защо? Защото не сме съгласни да умрем за Рикрил? — Дженсън поклати уморено глава. — Прочетете малко история, Голуей. Хората никога не са се отнасяли с обич към завоевателите си. Навсякъде са се появявали съпротивителни движения, създаващи немалко главоболия на нашествениците.
— Така е, но освен това партизаните имат нужда от морална подкрепа, изявена в чести бунтове срещу врага. На Плинри нямаше нищо такова, но вие въпреки това успяхте само за няколко часа да организирате атаката си. — Голуей вдигна лазера и погали с пръст дулото. — Знаете ли, че баща ми участваше в групата за стратегическо планиране, която през 2414 година излезе с предложение за създаване на блекколарите? Всъщност той самият е бил против, смятал е, че вместо това правителството трябва да разшири програмата „Вървящия танк“.
Дженсън опита да се засмее, но от устата му излезе само задавено хриптене.
— Тя претърпя пълен провал. Вероятно съществуват над четирийсет начина за поразяването на този ваш танк. И рикрилите ги използваха съвсем успешно. Във всички наземни сражения след Навара „Вървящите танкове“ биваха унищожени още в първия половин час от битката. Те бяха просто скъпоструващо самоубийство.
— Знам. Но въпреки това съжалявам, че не е успял. Плинри е минала през достатъчно много страдания и без тези, които ще й навлечете вие. — Голуей втренчи изпитателен поглед в Дженсън. — Или ви е все едно какво ще направи Рикрил с Плинри?
— Не можете да хвърляте вината за действията на Рикрил върху нас — възрази Дженсън. — Това е война и ние си вършим работата. Ако очаквате, че ще подвием опашки и ще избягаме, защото са застрашени невинни хора, не заслужавате друго освен презрението ми.
— Не ме разбрахте правилно. Не се опитвам да оказвам натиск върху вашите действия. Казвам ви всичко това, защото вие вече няма да се видите с приятелите си, защото аз… — той замълча, после продължи: — защото искам някой да разбере, че и мен ме е грижа за хората на Плинри. Загрижен съм толкова, че не желая да пострадат заради някаква обречена показна акция. Затова искам всички вие да умрете, преди да сте нанесли повече вреда.
Дженсън дълго мълча, забравил умората и болката.
— Трябва да ви се признае, че говорите с проникновение. Но доколко сте искрен, не мога да преценя.
— Не очаквам да ме разберете… — Неочаквано Голуей замълча и се вслуша. Секунда по-късно Дженсън също долови тропота на бягащи нозе. Голуей се изправи и насочи пистолета към вратата. Сърцето на Дженсън силно заби и той събра сили за последен скок.
Не чакаха дълго. Без предупреждение вратата рязко се отвори.
Първият изстрел на Голуей закъсня с части от секундата и освен това се оказа неточен. В рамката на вратата се появи облечена в черно фигура. В ръката на неочаквания гост блесна нож. Преди Голуей да стреля повторно, Дженсън с всички сили се подпря на пода и успя да завърти установката, към която беше привързан като разпънат на кръст. Това беше достатъчно, за да разсее вниманието на Голуей, който за секунда отклони лазера към него. Поради това и вторият му изстрел беше неточен, а в това време влезлият блекколар изби с крак пистолета от ръката му.
— Не го убивай! — изхриптя Дженсън.
Блекколарът вече беше вдигнал ножа. Но вместо да го забие в гърлото на мъжа, той го удари с дръжката по челото. Със задавен звук префектът започна да се свлича. Още преди тялото му да докосне земята, блекколарът се беше обърнал и с един замах преряза първите ремъци, придържащи Дженсън.
Едва сега Дженсън различи познатите черти на лицето, надвесено над него.
— Скайлър? — въздъхна той.
— Че кой друг? — беше отговорът.
Ножът замахна още десетина пъти и затворникът беше свободен.