Дилайт пребледня.
— Значи… наистина всичко е свършено. Ще се помоля за Хенриета.
— Да, трябва — съгласи се той. — Тя беше лоша жена, макар че бе още съвсем млада. Може би твоите опрощаващи молитви ще й помогнат. А сега, Дилайт, лягай да спиш. Днешният ден беше ужасен и много дълъг за всички нас.
— Не още, татко. Кажи ми за ирландския лорд и неговия син. Трябва да имам върху какво да мисля, за да не си спомням за миналото.
„Да, така е“ — помисли той и остана при нея, но преди това я настани да легне в широкото легло, което преди тя бе споделяла със сестрите си.
— Не мога да ти кажа кой знае какво, скъпа. Семейството се казва О’Браян. Не са великите лордове от Томонд, а техни далечни братовчеди. Нашият отец Джон има племенник, който също е свещеник. Нали си спомняш, че майката на отец Джон е ирландка. Неговият племенник е син на брата на майка му. Казва се отец Кевин и е свещеник на О’Браян в Килалой. Той и чичо му си пишат и всъщност първото предложение за женитба със сина на О’Браян получихме чрез него. Момчето е на твоя възраст.
— Но защо избрахте мен, татко? Ларки и Линет вече са достатъчно големи за женитба.
— Но ти си най-голямата ми неомъжена дъщеря, Дилайт. Освен това знаеш, че ще гледам да омъжа Ларки и Линет за братя, които да са толкова близки, както сестрите ти. Те не могат да живеят една, без друга. Дилайт, аз няма да започна да те убеждавам отново. Няма вече време да се съобразяваме с капризите ти. След две седмици ще навършиш осемнадесет години. И ако младият ирландец и семейството му не сметнат, че си доста попреминала възрастта, аз съм решен да осъществя тази връзка. Ти сигурно добре разбираш, че Антъни Уиндам никога няма да бъде твой. И ако не си решила да ставаш монахиня, трябва да се омъжиш. Дилайт въздъхна дълбоко.
— Не съм подходяща за монахиня, татко, и никога не съм искала да бъда. Сега вече знам, че Тони наистина обича Блез. Дори и тя да беше умряла, той нямаше да се ожени за мен. Няма да ти се противопоставя, татко.
Роберт Морган потупа ръката на дъщеря си.
— Има и още нещо, Дилайт. Аз трябва да кажа на майка ти за случилото се.
Дилайт кимна.
— Знам, татко. Ти никога нищо не си крил от мама, нито пък тя от теб. Дали мама ще ме намрази?
— Не, Дилайт, тя няма да те намрази — отвърна той и като се изправяше, я целуна по бузата. — Спи сега, детето ми. Кошмарът ти свърши.
Лорд Морган напусна спалнята на дъщеря си. Когато влезе в своята, намери жена си да го чака. Колкото е възможно по-меко, той й разказа за дъщеря им. Нежното сърце на Розмари Морган се изпълни със съчувствие към болката на дъщеря им.
— Горкото ми дете — разплака се тя, подпряна на рамото на мъжа си. — Трябва да отида при нея.
— Да — съгласи се той. — Мисля, че това ще й помогне да се успокои, че не й се сърдиш.
Лейди Морган остави съпруга си и бързо се насочи към спалнята на дъщеря си.
— Будна ли си, детето ми? — попита тя, като влезе.
— Да, мамо.
Розмари Морган прегърна Дилайт, която избухна в силен плач.
— Благодаря на бога — каза добрата жена. — Ти трябва да плачеш, дъще моя, но бъди сигурна, че аз те обичам.
Когато най-после хлипанията на Дилайт затихнаха, майка й я настани върху възглавниците и като я погали нежно по челото, я остави и си отиде в стаята. Дилайт чувстваше как огромна тежест се смъкна от раменете й. С лека въздишка тя затвори очи и заспа.
На седми юни Дилайт навърши осемнадесет години. Беше станала високо и стройно момиче, с дълга тъмнокестенява коса и тъмносини очи, които грееха на бялото й лице. Доверието към нея в семейството се беше възвърнало. Тя бе станала зряла и сериозна, но понякога се държеше като онова щастливо дете, което бе била. Вече не беше момиченце, но още не бе станала и жена. Няколко дни след рождения си ден тя с Ларки, Линет, Ванора и Глена се бяха скрили зад големия хамбар близо до къщата. Наблюдаваха скришом един посетител, който се приближаваше. Това й напомни нещо отдавна минало, но много щастливо. Беше денят, когато Едмънд Уиндам бе дошъл в Ашби и бе променил щастливо и завинаги живота на всички.
— Кой е той? — попитаха едновременно близначките.
— Не може да е някой кой знае колко важен — отбеляза Ванора.
— Защо говориш така, сестричке? — попита Глена.
— Защото няма голям ескорт — отвърна Ванора.
— Може би е кандидатът на Дилайт — предположи Глена.
— Не мисля — каза Дилайт. — Той е сам. А лорд О’Браян ще дойде със сина си.
— Но конниците са двама — настоя Глена.
— Единият явно е слуга глупачке — подигра се Ванора на малката си сестра.
— Е, добре де, аз не знам, госпожице Умнице — избухна Глена. — А ти откъде пък толкова знаеш?