— Как е тя? — попита го.
— Няма промяна, милейди — каза той. — Но утре вече ще знаем дали ще оживее, или не, защото болестта рядко продължава повече от два дни.
Нощта се нижеше бавно. В хамбара се чуваше само хъркането на спящите мъже и шумоленето на мишките в сламата. Блез внимателно премести свещите, които й бяха единственият източник на светлина. От време на време Херта стенеше, но като че ли голямата треска беше отминала. Тя все още изгаряше от температура, но потта бе намаляла. Обилната вечеря тежеше в стомаха й. Няколко пъти главата й клюмаше и тя на два пъти наплиска лицето си с вода, за да се освежи. Най-после тя задряма в тишината на хамбара. Събуди се от някакъв странен звук. Изплашено протегна ръка да пипне челото на Херта, защото, макар да чуваше, че тя диша, дишането й беше много тихо.
— Милейди! — Гласът на Херта! Силно отслабнал, но на Херта. И очите й са отворени! За пръв път от няколко дни. Отворени и гледащи към Блез!
— О, Херта! Ти си жива! — извика щастливо Блез. — Ти си жива! Победихме!
Херта едва-едва се усмихна на господарката си, а после затвори очи и заспа здрав сън.
— Сега вече ще се оправи — каза капитанът, който беше коленичил до Блез. — Трябва й почивка, за да оздравее, но треската я остави благодарение на Бога!
Блез заплака от облекчение, а капитанът неспокойно запристъпва от крак на крак до нея. Въпреки че инстинктът му подсказваше, че трябва да я успокои, защото тя беше само една жена, чувството му за подчинение му забраняваше подобна интимност с по-високопоставена дама. За негово успокоение, тя скоро престана да плаче.
— С мен всичко е наред, капитане — каза тя. — Ако сложите някой да наглежда Херта, аз бих искала да изляза навън да си поосвежа главата. — Без да чака отговор, тя стана и излезе.
На изток се зазоряваше. Хоризонтът блестеше в червено-оранжево, а отдолу се виждаше яркорозова и тъмнопурпурна блестяща ивица, обагряща полето. Блез наблюдаваше с удоволствие красивия изгрев на слънцето. Птиците пееха, а отдалеч се чуваше конски тропот, който се приближаваше. Появи се голяма група конници. Сърцето й затуптя по-бързо, когато Блез видя да се приближава съпругът й с група мъже.
— Капитане! — извика тя възбудено. — Капитане!
Конниците скочиха от конете и Антъни приюти Блез в прегръдката си.
— Благодаря на Бога! — после я целуна и попита. — Херта?
— Кризата премина — каза Блез. — Тя ще живее. Така каза капитанът. Сега спи.
— Добре! Трябва да ви отведем у дома, ангел мой.
— Децата! Изпрати ли ги в Ривърсайд, както те предупредих? Опасността не е минала още, Тони. Не и докато не бъда сигурна, че не съм донесла някоя друга зараза от „Гринуич“.
— Заминаха с майка ми, час след като получихме съобщението ти, Блез. Аз ценя живота им толкова, колкото и ти.
— Тони, имам толкова неща да ти кажа. Когато бях в „Гринуич“… — започна тя, но той я прекъсна.
— Имаме много време да говорим за това, мадам, като си идем вкъщи. Херта се нуждае от по-удобно място, за да възстанови силите си, а не от този хамбар. А ти, предполагам, искаш да се изкъпеш. Колко близо е тази странноприемница, за която ми казаха хората ти.
— Надолу по пътя зад завоя — отвърна тя.
— Ще изпратя хора да вземат две допълнителни смени коне. Така ще можем да стигнем до полунощ в Ривърс Едж. Погрижи се сега за Херта и я приготви за път, ангел мой.
Той като че ли се радваше, че я вижда. Дори беше благодарен, че е здрава и все пак отношението му беше малко хладно. Блез се отдалечи от съпруга си и се върна в хамбара. Нежно събуди Херта.
— Трябва да ми помогнеш да те облека, Херта, защото графът дойде да ни отведе у дома — каза тя и камериерката кимна. Двете заедно успяха да приведат Херта в по-приличен вид.
— Благодаря ти, милейди — каза Херта с треперещ, но по-сигурен отпреди глас.
Доведоха допълнителните коне от странноприемницата и ги запрегнаха в готовата за тръгване карета. Капитанът доведе Херта до колата и й помогна да седне. Тя беше слаба, но успя да изпие коктейла от яйце и вино, който Блез й беше приготвила. Бяха донесли и друга храна от странноприемницата и бяха уредили сметката със стопанина. Хората се нахвърлиха на храната, но Блез още чувстваше тежест в стомаха си от снощната вечеря, а пък и мисълта за пътуването в каретата не й позволи да хапне нищо. Все пак някой трябваше да пътува в нея с Херта и Блез реши, че не е честно да кара някой от хората на капитана да го върши, а те всички й бяха помагали много през последните два дни.
Тя замислено седна в каретата, където щеше да прекара още дълги часове, преди да стигнат в Ривърс Едж. Кочияшът се качи на капрата и всички тръгнаха. Антъни почти не беше говорил с нея. Имаше да му казва толкова неща, а той не беше й позволил да говори. Изведнъж тя се сети, че като го е извикала на помощ, всъщност е застрашила и него със заразата. Не знаеше дали е боледувал от треската. Ами ако сега се зарази, разболее и умре? Обхвана я силна тревога. Ако можеше Антъни да обяви почивка, поне щеше да го попита. Тя се размърда неспокойно. В каретата, въпреки смъкнатите прозорци, беше горещо. Отсреща Херта спеше спокойно. Блез отпусна малко връзките на корсета си. Нямаше кой да я види, а преди да спрат, щеше да ги оправи.