Докато яздеше в началото на кортежа, Антъни мълчаливо благодареше на Бога, че тя е добре. Когато пристигнаха пратениците й, бе изпаднал в ужас от мисълта, че нещо може да се случи с нея. Сега искаше само да я заведе здрава вкъщи. Яздеше, без да спира, докато капитанът не го настигна.
— Милорд, трябва да спрем! — надвика той шума от каретата и копитата на конете. — Ако не си починат, конете няма да издържат.
Графът махна на ескорта да спре. Мъжете скочиха от конете си с облекчение. Антъни се приближи до каретата да види как са жена му и Херта. Херта още спеше, но Блез, която затягаше шнуровете на корсажа си, изглеждаше изморена и неспокойна.
— Тази карета е непоносима — оплака му се тя. — Умирам от горещина. Херта ще спи спокойно още няколко часа. Искам да пояздя, Тони!
— Не си ли много изморена? — попита загрижено той.
— Не.
— Тогава ще ти доведа коня — съгласи се той. — Искаш ли малко вино? — Тони й предложи кожения мях, който носеше със себе си.
Блез изпи няколко големи глътки.
— Толкова съм жадна — каза тя, когато му го върна. — Ти беше прав. Наистина искам да се изкъпя. В студена вода, защото е много горещо, а е едва месец май.
Почиваха почти цял час. Оставиха конете да пасат в ливадата до пътя. Херта се събуди, пийна няколко глътки вино и отново заспа спокоен сън. Капитанът нареди на един от младите мъже да пътува в каретата с оздравяващата камериерка.
— Трябва да има някой с нея, милейди — каза той, а Блез му благодари.
Пътуването продължи. В началото свежият въздух й се видя приятен, но привечер, когато слънцето започна да залязва зад хълмовете, Блез вече не чувстваше хлад. С всяка измината минута й ставаше все по-горещо и скоро по гърба й потекоха вадички пот.
— Антъни! — Тя едва чуваше собствения си глас, заглушен от шума на копитата. — Антъни! — Прилошаваше й и не можеше да задържи юздата. Блез се наведе и се хвана за шията на коня, а човекът до нея ускори ход, за да извика графа.
Антъни забеляза сигнала му и като я видя, че едва се държи на коня, спря и се наведе да хване юздите на нейния кон, за да го спре също. Скочи от седлото си секунди, преди жена му да падне, взе я на ръце и закрещя отчаяно:
— Блез! Блез! Какво ти е, ангел мой?
— Горещо — промълви тя, без да отвори очи. — Толкова е горещо, Тони.
— Господи! — прошепна Антъни. — Тя има треска!
— Нека аз да я взема и да я положа в каретата, милорд — намеси се капитанът. — Не бива и вие да се заразите.
— Не — отвърна му Антъни. — Аз съм боледувал от треска. — Той занесе Блез в каретата и я положи върху седалката.
Пътуването продължи. Бързаха да достигнат Ривърс Едж. Херта бе преодоляла кризата и сега се поправяше, но положението на Блез едва сега започваше да се влошава. Трябваше да стигнат бързо у дома, където да я лекуват както трябва. Капитанът беше изпратил двама от мъжете напред, за да предупредят вкъщи за тревогата и слугите да се подготвят да ги посрещнат с всичко необходимо за болната.
Луната изгря и освети пътя. Най-после нощният пейзаж доби познати очертания и стана ясно, че са навлезли в земите на Лангфорд. Преминаха в галоп през заспалите селища. Луната осветяваше тихите води на реката и тишината се нарушаваше само от трясъка на копитата на галопиращите коне. Най-после се показа къщата. Всичките й прозорци светеха в очакване.
Докато каретата спираше пред входа, слугите изтичаха навън. Отвориха вратата на каретата и внимателно поеха господарката си още преди Антъни да успее да скочи от коня си. Помогнаха и на отслабналата Херта да влезе у дома. Бързо занесоха Блез в спалнята. Няколко прислужнички бързо я освободиха от дрехите и я преоблякоха в суха нощница.
— Момичетата ще се грижат денонощно за нейно височество, милорд — каза икономката, госпожа Елис.
— Не — поклати глава Тони. — Аз сам ще се грижа за нея. Така трябва! — Той бързо съблече пелерината и жилетката си. — Донесете ми всичко необходимо, кажете ми какво трябва да правя, и оставете тук само онези, които са боледували от треска.