— Много си мил, милорд, че го предлагаш — каза тя. — Но трябва да разбереш, че след като баща ми потъпка гордостта си и ме даде за твоя жена без зестра, след като прие и ти да осигуриш зестри на сестрите ми, сега и ти трябва да направиш жест към него. Нека не отнемаме на хората от Ашби удоволствието от сватбите. Даже и амбициозната Блис би се съгласила по този въпрос с мен, Едмънд.
Уиндам осъзна, че Блез е права. Не преставаше да се учудва как може една толкова млада жена без никакъв опит да е толкова умна.
Дъждовете продължиха и през април. Пътищата бяха кални, макар че околните ливади и ниви вече ярко зеленееха. Блез беше разочарована. Сватбите на сестрите й бяха определени, за края на месеца. Нямаше ли да спрат тези дъждове?
В деня, когато тръгнаха от Ривърс Едж за Ашби, беше облачно. Реката никак не беше спокойна и Румфорд и големият му син едва удържаха сала, за да могат да пресекат реката.
Когато той се заклащаше от вълните, Блез с бледно лице се притискаше към мъжа си. Дори и след това, докато яздеха, тя продължи да бледнее и той се изплаши за здравето й. Но тя го уверяваше, че е добре, и му се усмихваше слабо.
— Клатенето при реката малко ми разбърка стомаха. За съжаление, и конят друса при язденето, но щом стигнем в Ашби, ще се оправя — убеждаваше го тя.
Ашби! Блез видя родното място, откъдето се бе отделила преди седем месеца, и сълзи изпълниха очите й. Никога не беше й се виждало толкова красиво, макар че силно бе обикнала и Ривърс Едж. Но за Ашби винаги си имаше едно топло кътче в сърцето. Най-после за нейна радост слънцето се появи иззад облаците. Това беше добро предзнаменование за предстоящите на утрешния ден сватби. Толкова се радваше, че ще бъде отново заедно с цялото семейство!
— Най-после цветът на лицето ти се възвърна — забеляза графът е облекчение.
— От радост, че съм тук — отвърна тя. — Толкова съм доволна за Блис и Блайт. Искам и те да са щастливи като нас, мили! Ако не беше ти, те никога нямаше да срещнат съпрузите си. Ти си най-прекрасният човек на света, Едмънд Уиндам!
— Мадам, ти отново ще ме накараш да се главозамая — пошегува се той, докато се насочваха към къщата.
Цялото семейство Морган се изсипа да посрещне Блез и съпруга й. Ескортът им бързо беше настанен удобно, а на графа и графинята поднесоха освежителни напитки и храна. Блез, макар че отказа да хапне, с удоволствие изпи чаша сладко червено вино.
С острото си майчино око Розмари Морган веднага забеляза липсата на апетит и дръпна дъщеря си настрани.
— Бременна ли си? — попита тя направо. — Кога беше последното ти неразположение. Имаш ли някакви странни усещания? Стомахът ти наред ли е?
— В края на февруари, мамо — призна Блез, чувствайки се виновна като малко момиченце пред майка си.
— Значи си бременна — каза убедено лейди Розмари. — Други неразположения чувстваш ли?
— Само стомахът ми е малко разбъркан напоследък — отбеляза Блез. — И към края на постите вече не ми се ядеше тази риба… Но не чувствам нищо странно, мамо.
— Рано е още, но ти си бременна — повтори майка й. После се усмихна на дъщеря си. — Нали знаеш, че съм експерт в тези неща. Някой ден и ти ще ги знаеш добре. Каза ли вече на мъжа си?
Блез поклати глава.
— Не бях сигурна, пък и ако бях споменала, той нямаше да ми разреши да дойда. Щеше да си спомни за всичките нещастия на лейди Катерина и… Пък аз не съм като нея, мамо. Аз съм здрава и силна и ще родя здрави синове за мъжа си. За нищо на света не бих пропуснала сватбата на близначките!
Лейди Розмари потръпна.
— Блез — каза тя, — ти си Уиндам и твоят най-важен дълг е към семейство Уиндам, а не към семейство Морган. Сега ние сме на второ място. На първо място за теб е семейството, чието име носиш и чиито синове ще раждаш. Ако застрашиш детето си с твоите неразумни действия, никога няма да можеш да си го простиш. — Тя загледа притесненото лице на дъщеря си. — Все пак не вярвам да се случи нещо лошо, защото мисля, че си като мен. Ти ще износваш здрави децата си.
— Мамо, а кога мислиш, че ще се роди детето?
— Зависи кога точно си заченала, но по всяка вероятност преди края на годината. Към края на декември. Понякога аз знаех точно кога съм заченала. Но не и първия път. Този опит се придобива с времето.
— Дете! — прошепна тихо Блез и виолетово-сините й очи се изпълниха със сълзи. — О, мамо! Чувствам се като благословена!
Розмари Морган прегърна дъщеря си.
— Така си е Блез, защото най-голямата благословия за една жена е да създава живот. Помни винаги това, когато решиш да удовлетворяваш собствените си капризи. А сега, хайде да отидем при другите, иначе мъжете могат да помислят, че се е случило нещо лошо — каза тя с усмивка. — А пък сватбите на сестрите ти не бива да бъдат помрачени от нищо.