— Докато Тони не се ожени, разбира се, че няма да е възможно — каза Блез и се обърна настрани, за да се притисне удобно към съпруга си.
— Забрави за племенника ми — каза той и я дръпна за носа, докато с другата си ръка я прегърна през гърдите. — Предпочитам, вместо да говоря, да се позабавлявам с тези красиви ябълки.
— Трябва ли да ходите на лов утре? — попита го тя. — Днес беше студено и мисля, че ще завали. Не ми се иска да настинеш, защото после ще заразиш всички ни — промърмори тя сънливо.
— Може би трябва да кажа на Тони, че предпочитам да си остана у дома утре — каза Едмънд, докато тя спокойно заспиваше до него.
— Хммм — беше отговорът и графът се усмихна в тъмнината.
Сутринта обаче се показа бледо слънце, но когато Едмънд каза, че май ще е по-добре да си останат вкъщи, Антъни нежно му се подигра.
— Хайде, Едмънд, да не би да остаряваш, че предпочиташ да седиш пред огъня с жена си, вместо да ловуваш в горите си.
Едмънд се засмя и смутено се обърна към жена си.
— Не мога да се оставя на шегите на племенника си, Блез, поне докато не ми посивее брадата. Не виждам знак, че ще вали. Ще се върнем преди залез, мила. — Той се наведе, целуна я и после излезе заедно с Тони.
Денят не беше мрачен и Блез си каза, че мъжът й е бил прав. Беше навечерието на празника Вси светии. Мейзи седеше в един ъгъл с Ниса и й разказваше приказките за призраци, които навремето и старата Ада бе разказвала на Блез и сестрите й. Ниса слушаше с интерес и широко отворени очи. Лейди Дороти бродираше покривка с библейски мотиви, над която се трудеше от деня, в който синът й бе заминал за кралския двор. Беше я нарекла като сватбен подарък за Антъни, когато най-после се ожени.
Когато Блез чу капките на дъжда да удрят по прозорците, усети раздразнение. Ако сега мъжът й настине, тя няма да му съчувства! Постави краката си на ниското столче пред огъня, за да ги стопли, но все се ослушваше да дочуе пристигането на ловците. Беше задрямала, когато отвън се чу шум от коне и кучета. Тя бавно отвори очи и се изправи.
В този момент в залата влезе Антъни Уиндам. Беше блед и изплашен.
— Майко… Майко! Едмънд е мъртъв! Дороти Уиндам скочи бързо. Ръцете й бяха притиснати до сърцето, като че ли да го задържи да не изскочи от гърдите й.
— Господи помилуй, синко! Кажи ми, че не съм те разбрала!
Блез също скочи и изтича към тях.
— Къде е Едмънд? Къде е мъжът ми?
Лорд Уиндам бавно пристъпи напред и хвана ръцете й.
— Това може да се каже само по един начин, Блез. Едмънд е мъртъв. Връщахме се вкъщи, защото беше започнало да вали. Едмънд каза, че не иска да се простуди, защото ще му се караш. Не можехме да уловим нищо и той съжаляваше, че не сме останали до огъня, вместо да мръзнем напразно. — Гласът на лорд Уиндам потрепери и той не можа да сдържи риданието. — Изведнъж от храстите изскочи глиган точно пред коня на Едмънд. Кучетата се разлаяха и се разбягаха. Конят се изплаши и се вдигна на задните си крака. Едмънд не можа да го удържи и падна. Когато дойдох до него, видях, че вратът му беше счупен. Почина веднага. О, Блез! Толкова съжалявам!
За една дълга минута тя остана така, като че ли не беше разбрала смисъла на думите му. Но когато осъзна… Краката й омекнаха, но тя се задържа права. За момент помисли, че не може да диша, но после видя стоящия пред нея Антъни и сълзите, които течаха по лицето му. Черна злоба се надигна в душата й и тя го зашлеви с всичка сила.
— Ти! — изсъска тя. — Ти си виновен, Антъни Уиндам! Ти уби моя съпруг! Сигурна съм, все едно че съм го видяла! Ти уби моя Едмънд!
Блез започна да го удря с юмруци по гърдите. Той стоеше беззащитен пред ужасното обвинение и, неспособен да се помръдне, приемаше наказанието си, докато лейди Дороти, съвзела се от първоначалния шок, се втурна и откъсна Блез от сина си. Мейзи бе притиснала изплашената Ниса до пълните си гърди, а всички слуги в залата стояха и гледаха ужасени.
— Не го защитавай, Доро! Не го защитавай! Той уби съпруга ми! Той уби Едмънд!
— Не, Блез! — извика лейди Дороти, като се опитваше да прегърне замаяната от мъка млада жена. — Било е жестока случайност! Никой не е виновен. — Сълзите течаха по сбръчканите й бузи. Тя сама бе отгледала доведения си брат още от рождението му, когато майка му беше умряла. И макар че беше само на дванадесет години тогава, тя го бе гледала като свой собствен син. А сега той беше мъртъв. Нямаше го вече и никога нямаше да се върне. Дороти Уиндам дори не усещаше как сълзите се стичат по лицето й.
Когато първата вълна на мъката започна да отминава, Блез престана да се блъска в ръцете на лейди Дороти, но продължи да обвинява Антъни.