Сиромашка правда
Българска народна приказка
Живееше един грънчар — сиромах човек. Той нравеше гърнета, паници и стомни от глина, изпичаше ги хубаво в грънчарската си пещ и обикаляше селата — да разменя сто ката си със зърно. Този грънчар имаше един дръглив кон, който теглеше каручката му и едно момче — Иванчо — много отракано и умно. Когато момчето стана на осемнайсет години, бащата натовари каручката с грънци и рече:
— Сине Иванчо, ти си вече мъж. Време е да ме отмениш. Сядай на каручката и тръгвай да продадеш грънците. До дето се върнеш, аз ще измайсторя други. Няма да те уча какво да нравиш, защото ти си имаш ум и разум. Ще ти кажа само едно: на отиване мини но горния път, а на връщане — но долния. Насред полето има един кръстопът. Като стигнеш там на връщане — изправи се с лице срещу месечината и дигни лявата си ръка. Тя ще ти покаже правия път, хайде, на добър час!
Подкара Иванчо каручката и пътува седем дни. На осмия осъмна в едно село, потънало до гуша в сиромашия. В селото имаше само десетина богати хора — кмета и неговите брадати съветници.
Те деряха кожата на селянина и живееха нашироко. Разпрегна Иванчо коня си на пазара и почна да вика:
— Грънци продавам! Евтино ги давам! Паничка жито за шарена делва.
Но никой не излизаше да купи нещичко, защото житниците на селяните бяха отколе изпразнени. Младият грънчар се поумърлуши, ще пренощувам — си рече — и ще бягам оттука.
Вечерта на мегдана се изправи селският барабанчик и задумка барабана:
— Продава се — викна той — стогодишното общинско торище, натрупано накрай село. Който го вземе — няма да загуби!
— Я да го купя аз! — си рече Иванчо и тръгна към общината.
— Ти какво ще дадеш за нашия стогодишен тор? — по пита го кметът.
— Давам — отвърна Иванчо — каручката с всичките грънци.
— Малко е — поклати глава брадатият кмет. — Понади още!
— Давам и дръгливия си кон! — викна грънчарят.
Кметът се обърна към деветимата си съветници:
— Какво ще кажете, да му дадем ли нашето непотребно торище?
— Давай го — отвърнаха съветниците. — Ти ще вземеш каручката и дръгливия кон — да се разхождаш с кметицата, а пък ние ще си поделим грънците.
Направиха продажбата. Като стана стопанин на стогодишното общинско торище, Иван дълго мисли какво да стори с него и най-сетне реши да го раздаде на сиромасите. Извади последната си пара, плати на барабанчика и го на кара да удари още веднъж барабана и да обади на селяните, че който има постала нива може да си откара безплатно колкото иска тор. Впрегнаха сиромасите колите си и загребаха торището. Цели двайсет дни караха стар тор по нивите си. Най-сетне пристигна последният сиромах и почна да обира пепелчука. Иванчо взе да му помага. Но не щеш ли, лопатата му удари в камък. Като разрина пръстта, грънчарският син откри една голяма гладка плоча. Отмести я и прехапа устни: под камъка наместена сребърна делва, до горе пълна с жълтици.
Сиромасите си глътнаха езиците. Кметът и брадатите съветници започнаха да го усукват:
— Ние — рекоха те — сме ти продали торището, но делвата под камъка си е наша.
Тогава се намеси благодарният народ. Сиромасите почнаха да викат:
— Делвата е на момчето. Тя беше заровена в самото торище. Никой няма право да му я отнеме!
Ура-тута, най-сетне се спогодиха: сребърната делва да остане за общината, а жълтиците — за Иванчо. Купи си Иванчо един хубав кон като мряна, с черна опашка до земята, пресипа жълтиците в нови мешинени дисаги, преметна ги на коня, метна се върху седлото и потегли назад — към своето село. Пое по долния път, както му беше поръчал бащата.
Но преди да се отдалечи, кметът събра своите брадати съветници и викна:
— Ние трябва да отнемем жълтиците на оня грънчарски сия.
Изведнъж деветимата съветници дръпнаха брадите си и останаха голобради.
— Препашете ятаганите! — повторно извика кметът.
Девет черни ръце се протегнаха към стената, откачиха девет тежки ятагана и ги препасаха на кръстовете си.
— Яхнете най-бързите коне, преварете оня с дисагите, отсечете му главата и прели да пропеят първи петли, искам дисагите да бъдат тук.
Деветимата разбойници изскочиха навън, влязоха в заключения с три ключа общински яхър, яхнаха най-бързите коне и изчезнаха в нощта.
В туй време Иванчо безгрижно се клатеше на конското седло и си свирукаше. Грееше пълна месечина. Конят вървеше по едно равно поле. Насред полето, сякаш изпод земята излязъл, насреща му се зададе друг конник — млад човек с висок калпак като Иванчовия, с черни огнени очи и секира през лявата ръка.
— Къде, побратиме? — попита чужденецът.
— Отивам си — отвърна Иванчо.