През това време ябълкарят си живеел в града при една бедна бабичка и чувал за всичко, което ставало в двореца. Порасла му била дълга брада, та никой вече не можел да го познае. Един ден той се облякъл в нови дрехи, турил си висока шапка и отишъл в двореца. Казал на царедворците, че иде от далечна земя: лекар бил.
Отишли при царя и му доложили, че някакъв лекар е дошъл от далечни земи да го лекува. Онзи поръчал да го пуснат веднага при него. Влязъл преоблеченият ябълкар и като прегледал царя, рекъл му:
— Рогати хора има много по нашата земя, отдето ида аз. Мнозина съм излекувал. И тебе ще излекувам, та ще ти се скрият рогата, като че никога не си ги имал. Но това ще отнеме около месец време.
— Не месец — рекъл царят, възрадван, — и година да ме лекуваш, пак съм съгласен: стига да ме отървеш от тоя голям срам! Излекувай ме, а пък аз ще ти дам всичко, каквото поискаш. Дори дъщеря си съм готов да ти дам и половината царство.
— За наградата — рекъл знахарят — ще си поприказваме сетне. А сега да приготвим цяр. При себе си аз нямам прибори, та ти ще ми донесеш, каквото се намери в двореца — и то с едно условие: до каквото се допра, то ще бъде мое.
— Добре — казал царят.
Лекарят поръчал да му донесат една кесия: в нея да бърка лека. Донесли една — позлатена, окичена с елмази и сребро, но той я не щял.
— Тая не става — рекъл, — намерете кожена, без украшения! Търсили, носили какви не кесии, но знахарят не харесал ни една. Най-сетне царят намерил кесията, която царкинята била отнела с хитрост от момъка; момата за нищо на света не искала да си даде кесията, но баща й не щял и да чува: взел я и — право при знахаря.
— Става ли тая кесия? — запитал го. — Друга вече няма в целия дворец.
— Става — рекъл знахарят и взел кесията, па почнал да туря в нея разни билки, колкото за лице. — Дайте сега една пръчка — да разбъркаме лека!
Почнали да носят пръчки. И те все не ставали. Царят намерил пак под възглавницата на дъщеря си вълшебната пръчка. Момата плакала, молила баща си да й я не взема, дърпала я от ръцете му, но той се правел на глух: взел я и я занесъл на лекаря. Онзи почнал да бърка лека. Сетне поискал пръстен — да цеди лекарството през кърпа. Кърпа той си имал, трябвало да му намерят само пръстен. Пак почнал да избира: кой пръстен широк, кой тесен, кой тежък, кой лек, не харесал ни един. Царят намерил пръстена, с който момъкът бил извикал войските. С какви усилия го изтръгнал от ръцете на дъщеря си — само той си знаел. Знахарят пъхнал през пръстена кърпата, навил й краищата около него, налял в кесията вино и се приготвил да цеди лекарството, но му дошло на ум, че няма чаша, дето да го изсипе. След като опитали много чаши, останала само онази, с чиято помощ се извиквал черният слуга. Ще не ще, царкинята дала и нея. Прецедил знахарят лекарството, в което бил надробил скришом една смокиня и поискал от царя да му даде огърлица — да брои колко капки да му капне от лека.
— Това лекарство — рекъл — е много опасно. Ако не са точно преброени капките, рогата не само не ще изчезнат, но може и опашка да порасте на човека.
И с огърлицата станало същото. Лекарят прегледал най-скъпите огърлици на царицата и на дъщерята, но не харесал никоя от тях. Царят пак отишъл да рови в стаята на царкинята. Намерил оная огърлица, дето правела човека невидим. Момата пак я не давала: плакала, кършила ръце, молила се. Но царят не слушал: дърпал огърлицата, та щял да я скъса. Тогава царкинята рекла на баща си:
— Татко, чуй само каква сила се крие в тази огърлица: тя прави човека невидим. Бива ли такова вълшебно съкровище да дадем на оня знахар?
— Не ща и да чувам! — викнал гневно бащата. — Що ми струва да съм невидим, когато, след като снема огърлицата, няма да снема с нея и рогата?
И отнесъл огърлицата на момъка. Знахарят почнал да брои с една ръка зърната, а с другата да налива от чашата в друга чаша.
Накапал десетина капки, долял вода и дал на царя да пие. Царят с трепереща от нетърпение ръка изпил питието — и след малко извикал толкова радостен, че и царицата, и княгинята, и децата се затекли да видят чудото: рогата му били намалели на една третина. Зарадвали се всички, че се намерил знахар да лекува рогати хора. Най-много се радвала царската дъщеря: тя вече прежалила всичко, що бил взел от нея баща й, за да го даде на сръчния лекар.