— Дано вълци изядат тия проклети волове, а тоя момък и тая мома, ако се сберат да къщуват, дано сладък залък не вкусят и дано мир не видят!
Тогава воловете разтърсили глави и казали на стопанина си:
— Тежка беше тая клетва. И нас вълци ще изядат, и вие мир няма да видите. Ами щом стигнем в село, веднага ни затвори в обора, па ни не пускай, че наистина ще ни изядат вълци. А ти не казвай на жена си всичко, което знаеш, че от бъбриви жени най-много теглят мъжете!
Стигнали в село. Момъкът затворил воловете в обора: там ги хранил и поил, не ги извеждал ни на двора, ни на полето. Три години минали така. Една заран воловете казали на стопанина си:
— Я ни изведи, та ни напой на реката, че ако щат, и мечки да ни ядат! Три години минаха: слънце не сме видели, зелена трева не сме хапнали, прясна водица не сме пийнали.
И той ги повел към реката. А те по пътя му рекли:
— Наистина вълци ще ни изядат, щом стигнем на реката. И нашите дни се свършиха: стигна ни клетвата. Но ти ни земи рогата и ги зарови в градината си. Ще израстат високи дървета, от топола по-високи, с листа и цветове, каквито няма по вас. Всеки ще им се чуди. Никой няма да знае, че са порасли от волски рога и че името им е ангелски дървета.
Така и станало. Нападнали вълци воловете на реката и стопанинът едва успял да им прибере рогата. Посадил ги в градината и наистина порасли две чудновати високи дървета, на които всички се чудели. Чудела им се и жената на момъка, царската дъщеря, и току питала, запитвала от какво са порасли и как им е името. Мъжът не искал да й каже, но тя му дотегнала най-сетне с тия запитвания и за да го не пита вече, казал й, че са израсли от волските рога и се казват ангелски дървета.
На един празник у дома им се били събрали много гости. Яли, пили, приказвали. Станало дума и за чудноватите дървета. Домакинът си бил пийнал, като се чукал с гостите, и по едно време заявил на всички събрани, че е готов да даде на оногова, който каже от що са изникнали дърветата и какво им е името, цялото си имане, дори и жена си. Додето гостите казвали кой каквото му хрумне на ума, домакинята пришепнала на ухото на един момък онова, що знаела от мъжа си. Тя отдавна се била надумала с тоя момък да избяга от съпруга си, за да се ожени повторно. Тъкмо сега се паднал случай момъкът да отнеме от съпруга и жена му, и къщата, и всичко, що оня имал. Никой от гостите не можал да познае. Един каже това, друг — онова, все неверни неща. Дошло ред на момъка. Той казал, че дърветата са поникнали от волски рога и се казват ангелски дървета. Като чул това, мъжът побледнял като платно, защото разбрал, че жена му е издала тайната, но не рекъл нищо, а само си взел тоягата, облякъл едни парцаливи дрехи и напуснал селото. А оня момък заживял в къщата му с невярната жена.
Като излязъл накрай селото, дето едно време бил вързал телето, обеднелият човек седнал на един камък да си почине. Замислил се дълбоко, па си казал сам на себе:
— Сега вече не съм заникъде. Само слънцето, което вижда навсякъде всичко, може да ми каже дали ще си върна имота.
Като рекъл това, той станал и се запътил да дири слънцето — да го пита. Излязъл на едно високо бърдо. Там се биели два овена, страшни, едри, силни. Те го запитали къде отива. Казал им, че е тръгнал да пита слънцето ще си върне ли някой ден имота. Овните му рекли:
— Ето, пътят е натам. Но като стигнеш в двореца на слънцето, питай го и за нас. Три години бием, а никой не може още да победи: защо е това?
— Добре — отвърнал мъжът. — Ще питам.
Вървял, вървял, стигнал до една река. И тя го запитала де отива. И на нея казал, че отива при слънцето да разбере ще си върне ли това, що са му отнели с измама.
— Питай и за мене — рекла реката. — Ето: буйна и студена съм, сладка ми е водата, а никой не ще да пие от мене. Откак съм създадена, никой не ми е вкусил водата.
Мъжът обещал и на реката да пита. Продължил си пътя. Ето насреща му две моми. И те го запитали де отива, и на тях казал.
— И за нас питай — поръчали му те. — И двете сме хубави и работни, а пък никой не иде да ни поиска, та стоим все неомъжени.
— Ще питам — обещал той и тръгнал по-нататък.
Като се уморил от вървене, седнал да си почине под една ябълка. Почивал, що почивал, а щом си тръгнал, ябълката го запитала къде отива. И на ябълката казал. Тогава тя го замолила:
— Като видиш слънцето, моля ти се, чичо, питай и за мене: хубави ми са плодовете, червени и сладки са, а никой не ще да яде от тях.
— Ще питам — рекъл той.
Най-сетне, подир дълги дни ход, ето че стигнал до дворците на слънцето. Него го нямало. Излязла майка му.