Двамата братя имали по един син. Момчетата се обичали и си играели заедно. Веднъж едното казало на другото:
— Братовчеде, баща ти и баща ми са братя. Когато се разделиха, и двамата взеха поравно. Как така вие забогатяхте, а ние си останахме с това, което го имахме?
Другото момче разказало за змията и жълтиците.
Братовчед му го попитал:
— Ама познава ли те змията и излиза ли, когато й занасяш млякото?
— Познава ме — казало момчето, — как не! Все аз й занасям мляко.
Първият братовчед се замислил и рекъл:
— Знаеш ли какво, братовчеде? Хайде да убием змията, да й вземем жълтиците и да си ги поделим.
— Ами баща ми? — попитало второто момче.
— Баща ти — казало първото, — когато отиде някъде, ти ще дадеш мляко на змията и щом тя излезе, ще я убием.
На другия ден, когато бащата излязъл, момчето занесло мляко на змията и повикало братовчеда си. Онзи дошъл и взел един камък. Другият пък се качил на крушата и се притаил там със секира в ръце. Щом змията се показала, първият хвърлил камък, откъснал й опашката и търтил да бяга. Змията се разсърдила, извила се към крушата и ухапала момчето. То паднало и умряло. Скрила се змията в дупката, дошли родителите на момчето, оплакали го и го закопали под крушата.
Развалило се вече приятелството между човека и змията; нито той й носел мляко, нито тя му давала жълтица.
Минали много години и всичко се забравило.
„Хайде — помислил си човекът, — да се помиря със змията. Момчето и тъй няма да се върне, а тя поне жълтици ще ми дава; обеднях доста, та ми трябват пари.“
Отишъл човекът под крушата, надникнал над дупката и рекъл:
— Змийо, мила посестримо! Станалото станало, всичко мина и се забрави; хайде да се помирим — аз да ти нося пак по паница мляко, а ти да ми даваш по жълтица.
Змията се показала отвътре и му рекла:
— Ех, побратиме, наистина всичко мина, но ти мислиш ли да бъдем пак такива побратими, каквито бяхме? Докато ти гледаш гроба под крушата, а аз — опашката си, не можем да бъдем приятели!…
Неблагодарност
Един беден човек отишъл на риба.
Цял ден се мъчил и нищо не уловил. Десетки пъти хвърлял мрежата в реката, а все празна я изваждал. Най-сетне, съсипан от мъка, решил да се върне. Тъкмо мислел това, ето че минал един пътник. Той се приближил до него и му рекъл:
— Добър ден, побратиме!
— Добър ден!
— Какво правиш? Улови ли риба?
— Не питай, брате! Цял ден се мъчих и нищо не улових…
— Хвърли — рекъл му пътникът — веднъж на мое щастие. Искам да видя какво ще се улови. За хвърлянето ще ти дам някоя пара.
— Добре — рекъл рибарят.
Събрал мрежата, изправил се до брега на реката и хвърлил. Като почнал да тегли, вижда — тежи. „Цял ден се мъчих — рекъл, — нищо не улових. А сега, за твое щастие, пълна мрежа!“ Криво му станало, но нямало какво да прави. Изтеглил мрежата и още по-мъчно му станало, когато видял, че в нея имало делва, похлупена отгоре. „Пълна ще да е с жълтици“ — помислил си рибарят. Пътникът дал на бедняка обещаните пари и взел делвата; рибарят прибрал парите и си отишъл.
Поел пътникът радостен делвата и тръгнал да си ходи. В един дол намислил да я отхлупи. Щом дигнал похлупката, една страшна змия се намотала на врата му.
— Ще те изям! — рекла му тя.
— Какво зло ти сторих — рекъл й човекът, — та искаш да ме изядеш?
— Ако ти не си ми сторил нищо — отвърнала змията, — брат ти ми е сторил зло. Оня, който ме затвори тука, беше човек като тебе. Ако не мога да отмъстя на него, тебе ще изям!
Уплашил се човекът. Хрумнало му нещо на ум и казал на змията:
— Не е право; аз ти сторих добро, извадих те от делвата — значи, спасих ти живота, а ти искаш да ме изядеш!… Ако мислиш, че е справедливо, изяж ме, готов съм…
— Аз ти казах — отговорила змията, — справедливо е! Човек искаше да ме умори от глад, човек сега ще изям. Аз се заклех да изям онзи, който ме извади.
— Добре — казал човекът, — щом си се заклела да ме изядеш, ще ме изядеш, но преди това не бива ли да попитаме някого другиго?
— Бива — казала змията, — да попитаме: ще видиш, че имам право.
Тръгнали. Човекът взел делвата, а змията все висяла на врата му. Срещнали един стар кон, омършавял — само кости и кожа. Той пасял в една ливада. Приближили се до него и му рекли:
— Добър ден, Дорчо!
— Добър ден.
— Искаме да те попитаме нещо — рекла змията.
— Попитайте — казал конят.
И змията почнала да говори.
— Едно време — рекла тя — ме видя един човек, хвана ме и почна да ме мъчи. След това ме турна в тази делва и ме хвърли в реката, за да умра от глад. Аз стоях вътре, пъшках и проклинах. Заклех се да изям онзи, който ме извади. Но никой не дохождаше и аз вече се бях приготвила да умра. Тъкмо тогава нещо ме вдигна и почна да ме носи. Добих смелост и реших бездруго да изпълня клетвата си. И наистина, този човек отхлупи делвата и аз искам да го изям. Кажи сега, Дорчо, имам ли право, или не?