— Имаш пълно право, змийо, яж — човекът друго не заслужава!…
— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът, — какво лошо съм ти сторил?
— Какво лошо ли? Слушай да ти кажа!
И конят почнал да разправя, като се допрял до едно дърво, защото краката вече го не държели.
— Родих се — казал — в едно село. Стопанинът беше добър, обичаше ме, но беше сиромах. Като не намираше с какво да ме храни, продаде ме. Децата му плачеха и аз плачех, че ме дели от майка ми, ама нямаше какво да правя — заведе ме на пазар. Понеже бях гиздаво конче, купи ме един големец. Пораснах — станах добър и як кон. Докато бях млад и силен, хранеше ме; двама слуги ми слугуваха и ме гледаха. Когато пък ме яхнеше, за да отиде някъде, сърмено седло ми туряха и сребърна юзда на главата ми лъщеше. После, то се знае, поостарях. Тогава си купи друг кон, а мене остави. Както и да е, пак бях благодарен, нищо, че ме яздеха слугите. Не мина много време, ето че дойде един въглищар да ме гледа. Сетих се каква е работата. Поплаках малко и отидох в обора на въглищаря. Новият стопанин почна всеки ден да ме товари и да ме води на пазар. Да беше товар като товар, както и да е — можеше да се търпи; ами той ме претоварваше и ме шибаше да вървя бърже. И на туй не роптаех, понеже беше сиромах и от мене очакваше да си храни къщата. Веднъж — есен беше — отидохме на пазар. Претоварен, уморен, ненахранен, аз се спънах в един камък и паднах сред калта. Въглищарят се разсърди, наби ме. Едвам станах. Господарят ме продаде още същия ден на едни цигани. Какво съм теглил и какво съм прекарвал у тях, само аз си зная. Най-сетне, както виждате, всички ме изпъдиха и на старини едвам намирам храна да живея. Кажи сега, право ли е това? На младост да им работиш, а на старост да те оставят да мреш от глад!… Яж, змийо, яж — човекът само това заслужава!
— Видя ли? — казала радостно змията на човека. — Хайде сега да питаме другиго.
Пак тръгнали. По пътя срещнали едно старо куче. То едва се влачело и се чудело къде да похапне нещо. Змията спряла и него. Разказала му мъките си като на коня и го попитала:
— Кажи сега, куче, имам ли право да изям човека, или не?
— Пълно право имаш, змийо — рекло й кучето, — яж, няма у човека справедливост!
— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът. — Какво съм ти сторил?
— Какво ли? Слушай да ти кажа.
И кучето почнало да разказва.
— Родих се — рекло — в една богата къща. Живеех там при майка си и се радвах. Една господарка ме видя и ме хареса. „Какво хубаво кученце — рече. — Дайте ми го: добре ще го гледам!“ Отделиха ме от майка ми и ме дадоха. Господарката ме обичаше. По два-три пъти ме миеше на ден, галеше ме, все с мляко ме хранеше. Аз вървях след нея, галех се, лаех, пазех им къщата. После остарях. Тогава почнаха да ме пъдят и да ме не прибират вкъщи. Вляза ли, набиваха ме с едно дърво и ме изгонваха. Един път щяха замалко да ме пребият. Като видях, че там не може да се живее, реших да бягам — на друго място да си търся прехраната. Къде да отида? Три дни не бях хапнало. „Хайде — рекох, — да отида при месарите.“ Отидох и почнах да ближа кръв от земята. В това време нещо замахна и един нож — „цап“ в плещите ми! Примрях от болки. По-добре да бях умряло, но останах да се мъча и да се влача по света. Сега кажи, право ли беше от страна на господарката да ме изпъжда? Докато бях младо, държеше ме и ме хранеше; щом остарях — вън, на улицата!… Яж, змийо! Няма у човека справедливост! Неблагодарен е той!
— Видя ли? — още по-зарадвана казала змията. — Искаш ли да питаме другиго?
— Още едного поне — казал човекът, като се чудел какво да стори.
Тръгнали пак. По пътя срещнали един стар вол. И него разпитали, и той дал право на змията. И той бил видял зло от хората, а не добро. И него били хранили, докато можел да им работи, а после се тъкмели да го заколят. И той казал на змията:
— Яж, змийо, яж — няма човекът благодарност.
— Е, сега вече ще те изям! — казала змията.
Но тъкмо рекла това, ето ти една лисица насреща.
— Поне лисицата да запитаме — замолил се човекът на змията.
— Та нима целия свят ще питаме? — озъбила се змията.
Лисицата чула препирнята и се приближила.
— Какво се карате? — полюбопитствала.
Змията почнала да й разказва. В това време човекът тайно направил знак на лисицата, че ще й подари десет тлъсти кокошки. Разтворил си пръстите и й мигнал с око. Тя се сетила каква е работата и когато змията я запитала има ли право, или не, тя й рекла: