От време на време той току поглеждал през прозореца и продумвал:
— Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
Мръкнало се. Гостенинът казал:
— Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
А попът, за да го изпъди, рекъл:
— То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
Тоя ден било сряда.
Гостенинът се усмихнал:
— Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па, виж, по полиците може да намериш или сирене, или нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли — то се казва — всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
— Сестро — рекъл братът, — я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили — един от едната страна, а друг — от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
И в същото време викал:
— Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се — попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
— Дай да пийна аз, а ти после!
В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
— Не те е грях! — рекла попадията. — До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
— Какво съм изпил? Не виждаш ли ме, че сега идвам?
— Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
— Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази Господ!
— Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
— Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал — удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
— Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
Попът и попадията побягнали — едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
— Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето!
Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
— Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
— Ба, много не съм се разбързал — рекъл оня, — но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа: — Всичко ми се хареса у вас — най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.
Животни във воденица
Едно време на магарето дотегнало да работи, та побягнало от господаря си и тръгнало да търси някъде място, дето може да се живее без работа. Както си вървяло, срещнал го един овен, спрял го и го запитал накъде е тръгнало.
— Остави се, приятелю! — рекло магарето. — Не се търпи вече моето тегло. От моята мъка по-голяма няма никъде. Сватба ли се застяга, мене викат да нося вода, на угощение ли се сберат, магарето ще носи дърва; тръгнат ли на жътва, на моя гръб ще натоварят торбите, бъклите и дрехите; на пазар ли отиват, пак моята гърбина тегли. Тегло — и все тегло. Работя от тъмни зори до късна вечер и пак — ненахранено, гладно; дават ми я един наръч слама, я огризките от конете, я малко сухи лозини. Какво ли си викат: „Нека гризе там, да се залъгва! Па ако му не стига — да пука, да мре!“ А утре рано пак на работа; пак носи вода, пак карай дърва, пак мъкни товара на гърба си! А пък що бой съм яло — да не говорим! И на всичко отгоре, като умра, пак ще ям бой: ще направят от кожата ми тъпан — довека ще ме бият. Не се търпи това тегло, не се понасят тия мъки. Ще бягам нанякъде, ще диря място, където да преживея далеч от хора: и аз да си поотдъхна, па и те да разберат, че не могат без мене.