Магарето не знаело какво да рече. Да влязат във воденицата, било опасно: тия, които живеят там, може да се върнат и да ги убият или да ги разкъсат; да останат отвън — тъмно било и нямало къде да се нощува. Подвоумили се, па току влезли във воденицата. На лисицата хрумнала една хитрост.
— Хайде — рекла тя — да напълним вълчата кожа със слама и да я обесим на вратата.
Сетне затворили вратата и насядали около огъня да се огреят. В тая воденица живеели мечки и вълци. Те били наистина тръгнали по лов. Към полунощ се върнали, като водели и челядта си — мечета и вълчета. Те си влезли във воденицата като в своя къща и се учудили, като видели там насядали животните. Гостите се изплашили не на шега, когато влезли домакините.
— Добре дошли, приятели — рекли им мечките и вълците.
— Добре сме ви намерили — отвърнали гостите с половина глас.
— Заповядайте, седнете де, седнете! Защо наскачахте, като влязохме ние? Не бойте се, седнете!
И гостите насядали. Най на лично място сложили магарето, до него овена, сетне лисицата, а най-открай — петлето. Яли, пили, веселили се. Но гостите все седели като на тръне. По едно време домакините поканили гостите да попеят. Тогава магарето се обадило:
— Не е редно да започваме ние. Трябва най-напред да запее домакинът, а сетне ще попеят и гостите. Такъв е обичаят във всяка къща.
— Ние не можем да пеем — рекли вълците. — Вие сте по-гласовити от нас: вие попейте.
— Аааа, не може — казал овенът, — не трябва да престъпваме обичая. Вие ще попеете най-напред.
Препирали се някое време, па най-сетне една мечка запяла:
Клетите гости, като чули мечешката песен, стопили се от страх. Всички се разтреперали. Изкарала си мечката песента, па рекла:
— Хайде сега попейте пък вие.
Гостите накарали магарето да запее. Но до песен ли било на клетото магаре? Като си спомнело само мечешката песен, кръвта му се смръзвала и космите му настръхвали: гърбът му ставал като четка. Нямало що — трябвало да пее. И то се поизкашляло, па запяло:
Като чули тая песен, вълците и мечките се спогледали. На всички се приискало някак да излязат да видят, но никой не се решавал. И те се поуплашили малко от смелите гости. Най-сетне пратили едно мече — уж да донесе вода от извора. Майка му му пришепнала на ухото да излезе да види какво виси на вратнята, па да се върне и да им каже.
— Ако е нещо лошо и страшно — рекла му тя, — бягай в гората и се не връщай! Ако ли не е страшно, ела ни кажи.
Излязло мечето, погледнало към вратата — и що да види: обесен вълк! От страх мечето търтило към гората; не посмяло да се върне във воденицата. Минало някое време, мечките и вълците разбрали, че на вратата има нещо страшно, та мечето е избягало. Пратили второ мече — да види. И нему пришепнали същите думи. И то видяло обесения вълк на вратата — па побягнало в гората. Едно по едно, тъй изпратили всички мечета — уж за вода, уж да видят защо са се забавили тия преди тях, но никое се не върнало. А в това време гостите треперали от страх и си шепнели:
— Тия домакини пратиха мечетата по гората — да свикат всички мечки и вълци, та да ги гостят с нашето месо.
А вълците по едно време рекли на мечките:
— Къде ви останаха децата? Нали ги бяхте пратили за вода? Още ги няма.
Една вълчица си пратила вълчето — уж да види къде са останали мечетата, но му пошепнала, ако види нещо страшно на вратата, да избяга в гората. Вълчето също излязло, видяло обесения вълк и побягнало. Друго пратили — и то избягало в гората. Тъй избягали всички вълчета.
— Къде ни останаха децата? — загрижили се вълците и мечките. — Я да идем да ги видим!
И те почнали един подир друг да излизат. Останали само един едър вълк и една мечка. Като видели, че ония, които са излезли, не се прибират, те разбрали, че работата е страшна, и се надумали да избягат. Станали и почнали да се озъртат, като не знаели какво да кажат и кой да излезе пръв. На овена се сторило, че се оглеждат кого пръв да изядат, та и той скочил да бяга, но вместо да отвори вратата, рогата му се заклещили тъй, че вратата съвсем се затворила. Вълкът и мечката си рекли наум:
„Свърши се! Щом тоя затвори вратата, сега ще ни правят, каквото ще ни правят.“
И те почнали да се оглеждат не може ли да пробият някъде дупка, за да избягат. Като ги видели как се озъртат, гостите още повече се уплашили. От страх магарето почнало да реве: „Ъ-ъ-ъ-ъ-а!“ — и да рита със задните си нозе — да се брани. Лисицата взела да тича от ъгъл в ъгъл, дано съгледа някъде дупка — да избяга. А петлето скочило на най-високата греда и почнало да пее: „Кукуригууу“ Всички гледали да избягат, кой отдето може, но никой не намирал отде да избяга. По едно време овенът, както се бил заклещил с рога във вратата, смогнал да се откъсне и вратата се отворила. Вълкът и мечката побягнали, а гостите останали и се успокоили.