Събрали се след малко зверовете в гората и почнали да си говорят.
— Ох, едвам си сбрах душата от страх и бягане! — рекъл един вълк.
— Питаш ли мене? — казал друг.
— Добре, че се отървахме! — рекла едната мечка.
— Ако бяхме останали още малко, щяха да ни избесят — казала другата.
— Ами какво направиха с вас? — запитали избягалите оня вълк и оная мечка, които били останали след тях във воденицата.
— Не е за разказване! — рекъл вълкът. — Като се хвърли оня с рогата, че натисна вратата — никому не даде да побегне. Другият пък с дългите уши току риташе и викаше, колкото му глас държи: „Дръжте ги! Дръжте ги, че ми се иска и вълк да обеся, и мечка! Дръжте ги, не ги пущайте!“
— Ами чу ли — казала мечката — какво викаше онова малкото от гредата? „Я дайте скоро въжето да го вържа тук, я го дайте, че ми се не слиза да го търся!“ А оная пък с дългата опашка като се емна от ъгъл в ъгъл — да търси въжето! Малко още да бяхме останали — и щяха да ни обесят.
Лисица хаджийка
Седнала един ден лисицата да се оплаква от орисията си. Премислила си как я гонят отвсякъде хората, та не може никъде да намери що да хапне. „Ох, аз, клетницата! — казвала си тя. — Какво зло време дойде за мене, че не мога да си извадя хляба! Как се изхитриха хората: нищо не оставят наяве, всичко пазят и крият; не мога вече да си уловя ни яренце, ни кокошчица. Отдето мина-замина, все клопки и стъпици сложили — да ме уловят и убият. Няма вече живот за мене, колкото и да съм хитра; каквото и да става, ще трябва да измъдря някаква още по-голяма хитрина, за да преживея.“
Мислила, мислила и най-сетне измислила. Разгласила навред, че вече се е покаяла и че търси двама-трима другари — да тръгне с тях на Божигроб. Но никой не повярвал, че лисицата наистина ще става хаджийка; никой не пожелал да й бъде другар. Накъдето мине, все й се подигравали. Като видяла, че в гората никой не й вярва, лисицата слязла в полето и се промъкнала до едно село. Там чула, че пее петел. По гласа му тя се добрала до двора, дето били кокошките. Петелът видял лисицата и обадил на кокошките да се приберат, а той се покачил на едно дърво да се скрие от нея. Като видяла Кума Лиса, че не ще може да си улови кокошка, ударила го на набожност: извадила едни дълги броеници, па почнала да трака зърната и да дума:
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Сетне се наведе, направи поклон, хапне си малко тревица и пак затрака броениците. Пак си хапне тревица и рече:
— Ох, ох, ох, колко е сладко това постното! Нали е от Бога благословено — затова е сладко! Да съм знаела досега — все трева да съм пасла!…
Петелът съгледал от дървото, че лисицата трака броеници и пасе трева, и се почудил: де се е видяло лисица да яде трева? Погледал я, погледал, па рекъл:
— Честито, честито, Кумо Лисо! Хайде — на добро да е! Честити броеници! Какво правиш там? Тревица ли си пасеш? Да не искаш да станеш светица?
— Ех, брате петльо — рекла с лицемерна набожност лисицата, — ако е рекъл Господ, и това ще стане. Искам да стана светица, как да не искам, но изпърво трябвало да се простя с петлите и кокошките: тъй ми каза изповедникът. Ами къде ти са кокошките?
— Избягаха, Кумо Лисо, щом те видяха, че идеш: страх ги е да не ги изядеш.
— Пепел ти на езика, брате петльо! — оскърбила се лисицата. — Бива ли да говориш тъй? Мигар мислиш, че аз ям кокошки? От четиридесет деня насам не кокошка, а дори яйце не съм хапнала. Покаяла съм се, та постя; нищо блажно в уста не съм турила, нито пък ще туря. Ако искат Господ и света Богородица, решила съм да отида на Божи гроб, хаджийка да стана.
— Не е лошо — рекъл петелът, но все не му се вярвало, че лисицата ще може да се посвети.
— Та какво, брате петльо? — казала хитро тя. — Ще ида на Божи гроб, ще си взема свидетелство — и ето ме светица: чудно ли ти се види? А бе, петльо, а бе, мило братче, мигар светците са с рога? И те са като нас хора, само че постят, месо в уста не слагат и се молят. Ето и аз четиридесет дена вече близо не съм хапнала месце: все тревица си паса и много ми е по-сладко постното, па и по-леко ми е за ходене и тичане. Та като видях, че ставам от ден на ден все по-бързонога, намислих да отида на Божи гроб, но ми се ще, за да си изплатя греховете, да взема със себе си още неколцина другари; сама ще им тегля разноските. Ако искаш, брате петльо, ела с мене и ти — да те направя хаджия, та да ти се простят греховете.