Подхранвал от малък още въображението си с народните приказки, разказвани от майка му, сладкодумна самоковка, Николай Райнов по-късно ще обиколи много краища на страната, за да записва и събира тия приказки и да учи родния си език от най-добрия учител — народа. „Ходих много из нашенско, по цяла България, за да уча езика. Срам ме беше, че не си знам езика, ами трябва да си служа с чужди думи.“
По-късно като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека писателят ще продължи да проучва народното творчество въз основа на събраните в библиотеката материали. В 1925 г. той публикува първия си том приказки — „Най-хубавите български приказки“, а в 1927 г. — други два тома: „Златното птиче“ и „Юнак над юнаци“. Тия издания бележат важна дата в развитието на жанра. Това са в нашата литература първите приказки, преразказани на съвременен, български книжовен език. През следващото десетилетие в резултат на системно изследване на фолклора на многобройни племена и народи Николай Райнов издава 30 сборника преразказани приказки от цял свят, а също и две оригинални свои творби, публикувани в отделни книги: „Княз и чума“ и „Самодивско царство“.
Тия 35 тома представляват една своеобразна пъстра и увлекателна енциклопедия на всемирния приказен фолклор. Не всички народи биха могли да се похвалят, че притежават в своята книжнина и на своя език подобна „енциклопедия“. Тук ще намерите и суровите, излъчващи особено обаяние приказки на северните народи, и пищните в магичната си украса персийски приказки, и външно наивните, но изпълнени с весело лукавство приказки на американските негри, и вдъхновените от източни философски концепции индийски и китайски приказки, и спокойните в трезвия си битовизъм немски приказки, и ярките в своята образност, но често скръбни по интонация руски вълшебни приказки, и романтичните френски средновековни сказания, и какво ли още не.
И все пак в цялата тази съкровищница най-скъпото и най-пленителното за нас си остава българската приказка. Може би защото тя ни е най-близка, може би защото самият разказвач ни я предава с едно скрито, но дълбоко вълнение, което неусетно ни покорява. Тъкмо тук, използвайки неизчерпаемото богатство на народните мотиви, писателят е вложил най-много и от своето неповторимо творческо виждане. Този индивидуален момент на места е тъй силен, че приказката прераства определено в лично произведение, и то не само в такива отчетливо авторски разкази като „Княз и чума“, „Самодивско царство“, „Вампирова булка“ и пр., но и в редица други, където своеобразните отлики на народната приказка съзнателно са запазени. Въпреки това Николай Райнов никога не е държал на авторството си. Напротив, томовете му с нашенски приказки носят винаги подзаглавието „Български приказки“. Затова, ако засягам този въпрос, то съвсем не е, за да претендирам с късна дата и от чуждо име за такова авторство, а за да отбележа онова вълнуващо съзвучие, постигнато в някои от тия приказки, между народната фантастика и визионерството на разказвача.
Приказките — също като хората — биват различни. Има битови приказки, в които размахът на въображението е възпрян от рамките на възможното. А има и вълшебни приказки, в които въображението се разгръща свободно, неограничено в своя полет от нищо друго освен от степента на собствената си сила. Макар да твори в областта и на двата жанра, Николай Райнов проявява явно пристрастие към втория. Това се обяснява с индивидуалните му склонности, за които вече споменах. Но това обяснява от своя страна и факта, че приказките на писателя през един доста дълъг период останаха почти напълно забравени.
Догматикът реагира с подчертана подозрителност на всяко явление, което дисхармонира повече или по-малко с възприетите за момента нормативи и схеми. Никаква специфика и никаква историческа обусловеност на явлението не са в състояние да послужат като смекчаващо вината обстоятелство и да разпръснат възникналото подозрение. В съгласие с подобна практика някои хора години наред поддържаха, че приказките, в които действат магични сили или се явяват короновани герои, не могат да бъдат допуснати на бял свят като съвременно четиво. С това, разбира се, подобни „блюстители“ за чистотата на „прогресивната“ идейност практически доказваха не привързаността си към тази идейност, а пълната си неспособност да разберат жанра в цялата сложност на неговата диалектика.