Той прегърнал царкинята, яхнал се на дървото и рекъл.
— Понеси ни, дръвце!
И дървото ги дигнало, та ги отнесло при царя, бащата на момата. Той ги приел с голяма радост. Направили весела сватба; момъкът му станал зет. Още на другия ден след сватбата царският зет рекъл на тъста си:
— Да идем сега да се бием с оня цар, комуто открих голямото имане, и да му го вземем.
Невястата почнала да им се моли — да се не бият, а да си стоят вкъщи.
— Защо ви е това имане? — казала тя. — И без туй всичко си имаме: за нищо не ни е жадна душата. Стойте си тука!
— Не може — думал младоженецът. — Тоя цар трябва да бъде наказан: той е заклал баща ми. Но преди да влезем с него в бой, аз сам ще ида в двореца — да си поискам дела от имането. Ако ми го не даде, тогава ще водим война. Отишъл царският зет при сребролюбеца цар и му рекъл:
— Честити царю, имаш много здраве от моя тъст, царя на съседната земя. Той поръча да отведа при него баща ми; едно време го бях пратил да ти иска крина жълтици от съкровището на цар Соломона; научих се, че си го затворил. Жив и здрав го искам.
Царят и тия край него се уплашили много; почудили се какво да правят. Мислили, мислили, па рекли:
— Твоят баща, доколкото помним, умря в тъмницата. Нашият закон казва, че за човек, умрял в тъмницата, не отговаря никой.
— Добре — казал момъкът. — А нашият закон казва пък, че ако някой невинно затворен умре в тъмницата, тоя, който го е затворил, плаща на сина му толкова жълтици, колкото тежи главата на мъртвеца.
Царят се съгласил. Отишли хора, та изровили трупа на бащата и донесли главата му. Тур или я на едната страна на везните, а на другата сипали куп жълтици. Къпонът с главата се не дигнал. Удвоили златото; къпонът се не мръднал. Утроили го, учетворили го, удесеторили го — пак се не подишал къпонът. Всички се зачудили каква ще да е тая работа. Везните се препълнили. Взели по-големи. Пак се не дигал къпонът с главата. Още по-големи везни взели. Сложили товар злато, пет товара, десет — пак не мръднало блюдото. Турили всичкото намерено злато — триста товара, но везните все не се изравнявали. Събрало се всичко умно, мъдро и учено — да види тая работа; никой не можал да разбере защо се не уравняват везните. Най-сетне царският зет рекъл:
— Аз да ви кажа защо не мръдва блюдото.
Всички рекли из един глас:
— Ако откриеш каква е причината, отсега вече тебе ще имаме за цар.
И сам царят казал:
— Мъдри думи рекохте. И аз съм съгласен да сляза от престола, стига да познаеш коя е причината.
А момъкът рекъл:
— Дайте ми една кърпа — да ви кажа!
Донесли му една кърпа, той превързал с нея очите на мъртвата глава, па казал на царедворците:
— Теглете сега!
Сложили главата на везните и сипали на другото блюдо две кила жълтици. Везните се изравнили. Всички се почудили.
— Защо — рекли — сега с две кила се изравниха блюдата, а по-преди не можеха да се изравнят и с триста товара?
— Защото — казал той — сега очите са вързани, а по-преди гледаха. Додето гледат на човека очите, те се не напълват със злато. Туряй товари връз товари: все му не стигат, все му са малко. Защо се чудите? Не виждате ли тоя ненаситен цар: триста товара злато му дадох, а нему се досвидя за една крина жълтици, та дори счупена пара ми не даде. И той ще се насити — когато му се затворят очите.
Всички, които били там, укорили сребролюбивия цар и в един глас отсъдили, че той не е достоен за престол. Оттогава момъкът станал цар на оная земя и управлявал толкова мъдро, колкото били мъдри и думите му, когато мерили главата на убития му баща.
Юнак над юнаци
Имало един много богат човек. Всичко си имал той: овце, кози, крави, волове — на стада, а коне — цяло хергеле. Само чедо си нямал. И мъжът, и жена му били много праведни хора: наглеждали болни, помагали на бедни, задомявали моми сирачета, прибирали пътници у дома си — изхранвали ги, постилали им да преспят, нагощавали ги, давали им хляб за по пътя. Ден не минавал да си нямат гостенин вкъщи; ту някой сиромах, ту вдовица, ту сираче, ту закъснял друмник. Не им бил сладък ни обядът, ни вечерята без гост.
Един ден се случило, та нямали гостенин за обяд. Много им било тежко, че няма кого да нагостят. След обяда домакинът станал, та отишъл на големия друм, що минавал малко настрана от къщата им, да види няма ли да мине някой пътник, та да го покани у дома си на вечеря. Мъка го налегнала, като видял, че се вече стъмва, а никой не минава по друма. Тръгнал да си върви, когато издалек се задал пътник, белобрад старец с тояга в ръка. Мъжът се спрял на пътя да го почака. Старецът наближил и го поздравил:
— Добър ден, синко.
— Добър ден, дядо — отвърнал човекът.