— Ти ли си, юначе, онзи, за когото казват, че чупел конска плоча?
— Аз съм. Една чупя, а две прегъвам.
— Я покажи да видя!
И юнакът взел една конска плоча, напънал се и я счупил. После взел две, стиснал ги с ръце, опрял ги на коляното си и ги превил.
— Това не е юнащина — рекъл момъкът. — Аз мога три да счупя…
— Ако счупиш не три, а две — казал му юнакът, — аз ще оставя тоя град и ще вървя някъде да паса говеда.
Момъкът взел три плочи, извил ги с голяма сила и ги счупил. Юнакът се засрамил и наистина избягал от града. А момъкът станал и тръгнал да ходи по градове и царщини — да търси други юнаци, с които да си мери силата.
Чул той за някакъв юнак в една планина. Хората разправяли, че който отиде там, не се връщал жив. Тръгнал момъкът да дири планината. Питал тук, питал там, разбрал най-сетне къде е. Запътил се право за там. Когато се изкачил на самия връх на планината, съзрял наблизо една бяла кула сред хубава градина. „Там трябва да живее прочутият юнак“ — помислил си той и препуснал коня си към кулата. Но тъкмо наближил, току изприпкал пред него откъм кулата един страшен арапин с гола сабя, яхнал на черен кон, силен и запенен.
Арапинът викнал с толкова гръмлив глас, че се потресла гората:
— Кой си ти, незнаен юначе? Накъде си тръгнал така? Мигар не знаеш, на чий синор се намираш?
Колкото и страшно да ревял арапинът, на момъка не мигнало окото от тоя вик. Той изтеглил сабята и се спуснал върху него. Когато се приближил, арапинът видял, че юнакът има на челото си звезда, а конят му е с рог; той познал, че с него се бие най-силният на земята, и тутакси скочил от коня, паднал ничком наземи и почнал да се моли на юнака да го прости. Момъкът си скрил сабята, слязъл също от коня и рекъл на арапина:
— Хайде стани, стани! От що се изплаши толкова? Такъв ли си прехвален юнак, от когото треперят всички наоколо!
Тогава арапинът станал, но не бил вече черен, а бял човек, много гиздав на лице. Той се поклонил на юнака и му рекъл:
— Господарю, аз съм дух и затова имам тая сила, но ти — както се вижда по звездата на челото ти — трябва да си по-силен от всички духове, а конят ти — както го гледам с рог — ще да е най-силен от всички коне, па и не само от конете, а и от всички животни. Няма на тоя свят сила — равна на твоята. Отсега ме смятай за свой роб.
Като рекъл това, духът повел юнака към кулата. Там яли и пили три дни и три нощи — и оттогава се сбратимили. Духът рекъл на своя побратим:
— Някой ден аз може да ти дотрябвам, защото имам изкуство, каквото друг няма. Ако легна наземи и се вслушам, мога да чуя що става чак накрай света: бой ли се води, дете ли плаче, пчела ли бръмчи — всичко чувам по земята.
Когато юнакът тръгнал да си върви, попитал духа не знае ли някъде друг юнак, с когото да си премери силите.
— Има — рекъл духът — още двама юнаци над юнаците, все мои побратими; те живеят на две планини. От тях по юнаци няма; но и те не могат се бори с тебе: ще ги надвиеш.
И той му казал къде са планините, на които ще дири двамата юнаци. Сетне го изпроводил до върха на планината и му рекъл на прощаване:
— Може всичко да се случи, побратиме. Човек на човека потрябва. Затова кажи ми как да те зная, че си жив и здрав, та ако ти се случи някоя беда или изпаднеш в тежка мъка — да ти се притека на помощ.
Юнакът извадил късче книга, пуснал си малко кръв от пръста, написал нещо с кръвта и дал книжката на побратима си, па му казал:
— Пази тая книга и я поглеждай всяка заран. Додето писмото си стои червено, знай, че съм здрав и вън от опасност. Но почне ли да позеленява, сигурно съм болен или в голяма беда. А позеленее ли съвсем, знай, че съм умрял.
След това двамата побратими се целунали и се простили. Юнакът се качил на коня си и препуснал надолу, низ планината, а духът се върнал в кулата. Момъкът минал тая планина, минал и други три, по-високи, докато стигнал до четвъртата, най-висока от всички. Там живеел втори дух, по-силен от първия, но и него юнакът надвил, оня му се поклонил и се сбратимили. Той пък имал друго изкуство: додето мигне човек с око, можел да се спусне на хиляди метра дълбоко в земята и пак да излезе. И с тоя дух юнакът ял и пил, а на прощаване и нему дал една книжка, написана с кръв — да знае по нея кога е здрав и жив и кога го заплашва беда. Вторият побратим казал на юнака на коя планина ще намери третия дух и юнакът се запътил за там.
Той възлязъл през други три планини, още по-високи, на четвърта, най-висока от всички. Навръх планината се виждало езеро, голямо колкото едно море. Духът се навеждал, всмуквал в устата си цялото море до капка и после пак го изливал из устата си. Това било за него играчка. И тоя дух познал юнака и му се поклонил. И с него се спобратимили, яли и пили, а на прощаване юнакът дал и нему една книжка, написана с кръв, както и на първите двама.