— Ох, колко тежко съм спал!
Чак след като се опомнил и огледал наоколо, той видял своите побратими с насълзени очи — и разбрал каква ще да е работата. Те му разказали как го намерили мъртъв, колко трупове лежат на двора, какъв бой се е водил там. Юнакът поблагодарил на своите трима побратими, разцелувал се с тях и им казал да си вървят, а той ще види как да си отплати на враговете.
Трите духа си отишли, а юнакът се запътил за столнината на онова царство, отдето била жена му. Когато влязъл в града и се спрял пред двореца, видял, че много хора големци се трупат пред вратата: едни влизат, други излизат. Те се точели на дълга върволица. Юнакът се добрал до вратата и запитал един от слугите, дето посрещали и изпращали гостите, какви са тия хора и защо влизат в двореца.
Слугата рекъл:
— Нима ти още не знаеш, че утре ще се венчава царската дъщеря?
— Не знам — рекъл юнакът, — че царят има дъщеря за женитба. Чувал съм, че едната му дъщеря е вдовица и живее при него, а другата е омъжена за един юнак. Вдовицата ли ще се венчава?
— Ти трябва да си чужденец — рекъл слугата, — затова не знаеш. Юнакът, който се беше оженил за по-малката царкиня, умря — и тя сега ще се омъжи за един царски син.
— Какъв е тоя царски син? — попитал юнакът. — Силен ли е, голям юнак ли е?
— Юнак е — отговорил слугата. — Той е голям майстор да препуска с кон. Утре, в деня на сватбата, ще има голямо надпрепускане. Всички най-добри ездачи ще се съберат — да се надпреварват с него.
— Ами няма ли за мене някаква работа тук, додето трае сватбата?
— Има, как да няма! Сега ни трябват много слуги. Кои за конете, кои за шътане, кои за готвене, кои да посрещат и да изпращат. Да те отведа пред царя — ако те хареса, може да останеш и подир сватбата.
— Добре — казал юнакът, — отведи ме!
Слугата го завел при царя. Той го разпитал какво може да върши. Юнакът казал, че може да гледа коне. Там бил и царският зет, годеникът. Щом чул, че иде човек, който знае да гледа коне, веднага го викнал и го взел при себе си за слуга. Видяла го и царкинята и много се почудила, че тоя коняр прилича на умрелия й мъж, но не могла да повярва, че е сам той.
На другия ден вън от града се открили големи игри в чест на царкинята и царския син. Имало борби, хвърляне на тежки камъни, надскачане, мятане на копие. Всеки можел да се надпреварва с юнаците, стига да поиска. Явил се редом с другите и царският коняр. Те му се смеели, защото не го знаели кой е. А той надвил всички в борбите, хвърлил най-далеч най-тежкия камък, надбягал и най-бързите бегачи, метнал копие най-далеко и умерил с него прицела. Всички му се зачудили. Почнали да шепнат, че той е някой юнак царски син, който се е преоблякъл като коняр, за да го не познаят.
Дошло ред на юнаците да се надпрепускат с коне. Царският коняр казал, че и той иска да се надбягва. Нямало що да правят другите ездачи, позволили му. Само че за него нямало кон. Господарят му, царският син, който вече почнал да завижда на силата и похватността на своя коняр, му казал, че в обора на двореца има един луд кон: ако иска — него да вземе; друг не бил останал. Конярят тръгнал за царския обор, но го настигнал оня слуга, който го бил настанил на работа, и му рекъл:
— Аз те виждам, че не ще да си роден за коняр. Ти си сигурно предрешен юнак, та ми е жал за тебе. Конят, който стои вързан в царския обор, е много луд и силен: никого не пуска да се доближи до него; има рог на челото си: вързали са го с дебели вериги. Казват за него, че бил повалил много хора досега. Ако ти е мил животът, недей влиза в обора: конят ще те ритне, щом усети, че го доближаваш!
Юнакът разбрал, че става дума за неговия кон, и се много зарадвал.
— Гледай си работата! — рекъл той на слугата. — Аз съм обяздил досега толкова коне — и никой не е можал да ме хвърли. И с тоя кон ще се справя.
И той влязъл в царския обор. Неговият кон бил там едничък: всички други били изведени, за да се надбягват с тях ездачите. Щом се доближил юнакът до коня и го потупал по врата, животното познало господаря си и почнало да цвили от радост.
Той го развързал, откопчал веригите, яхнал го и препуснал към полето. Там надбягванията били вече почнали. Макар че другите ездачи били отишли много напред, юнакът ги стигнал и надминал. Пръв след него яздел кралският син. Като видял, че конярят го изпреварва, той позеленял от завист, мушнал коня си с шпорите, ударил го гневно с бича си и препуснал — да догони коняря. Но тъкмо почнал да го настига, конят му се спънал о един камък и ездачът се килнал, та увиснал на седлото; конят го повлякъл и му спукал главата отземи. Стекли се хора отвред, юнакът спрял коня си, слязъл и се притекъл да помогне на господаря си, но видял, че е вече късно: оня бил мъртъв. А в това време царкинята гледала юнака как препуска с рогатия кон и се радвала в сърцето си: по коня тя вече познала, че мъжът й оживял по някакво чудо, защото никой друг не можал да яхне коня.