— Вие сте плавали много по тия морета насам — рекъл корабоначалникът, — не сте ли виждали някъде остров с такава скала?
— Виждали сме — рекли и двамата разбойници, — но на него никой не смее да слиза: казват, че там се събирали дяволите да се надбягват нощем — и когото хванели, разкъсвали го.
— А старецът ми каза — рекъл морякът, — че там нощем излизали да пасат морските коне, които изваждали издън морето едри безценни камъни и ги изнасяли с устата си на острова да им светят. Старецът ми каза, че можело да се вземат тия скъпи камъни, едри като яйце, ако се изгори слама и се пръсне пепелта по ливадите, тогава камъните щели да се изгубят под пепелта и човек можел през деня да ги събере, след като конете се скрият в морето.
Като чули разбойниците за това, напълнили колкото сандъци имало край къщата със слама, натоварили ги на кораба и тръгнали към острова. На кораба те си приказвали през целия ден за морските коне и за големите скъпоценни камъни с корабоначалника и търговецът, който слушал с четири уши разговора, разбрал накъде отива корабът и какво кроят хората в него. Тъй плавали цял ден. Докато корабоначалникът спял, уморен от дългото и тревожно пътуване, двамата разбойници се надумали да го хвърлят в морето, за да не знае друг освен тях тайната. Те решили да направят това, щом приближат до острова. Но корабоначалникът пък бил намислил да ги отрови, та сам да завладее богатствата. Когато дошло време да обядват, той извадил от джоба си отрова, която носел винаги със себе си, и я изтърсил в солта. Те си посипали ястието, наяли се, пили по чаша вино и почнали да си приказват. Показала се скалата, дето приличала на конска глава с рог, двамата разбойници се спогледнали, хвърлили се изведнъж върху корабоначалника, грабнали го и — право в морето. Но след малко и двамата почнали да пищят и да се извиват от болки. Стигнали до острова, корабът, блъскан от вълните, взел да се удря в скалите, но разбойниците лежали вече мъртви. Търговецът погледнал от дупката и видял, че корабът стои до брега на острова. Извадил си главата; никого не видял. Той помислил, че другите спят. Понеже му премалняло вече от глад, решил да стане да потърси нещо за ядене, додето ония не са се събудили. Измъкнал се полека из сандъка и се изправил. Видял и двамата разбойници, че лежат на дъските със зинали уста, а от устата им тече кръв. Приближил се до единия: мъртъв. Приближил се до другия: и той мъртъв. Тогава търговецът хвърлил котва на брега, качил се в лодката и излязъл на пясъка. После дръпнал въжетата и ги завързал за две големи дървета, прехвърлил моста до брега и седнал на кораба да яде. Много бил уморен, та нямал вече сила да мръдне. Хапнал от хляба, но от ястието не ял, защото разбрал, че ония двамата ще да са се отровили. После се заел да пренесе на брега сандъците със сламата. Те били големи: той пренесъл сламата с торба, натрупал я на големи купища по ливадите и подпалил един по един куповете. Сетне разпръснал пепелта по тревата и отишъл в кораба да си почине и да поспи, защото, както бил свит в сандъка, цяла нощ не можал да мигне. Спал чак до мръкване. Вечерта излязъл хладен вятър и търговецът се пробудил, защото му станало студено.
Тъкмо в това време почнали да излизат из водата морските коне. Те били привикнали всяка нощ да пасат по ливадите на острова. Търговецът ги видял как излизат из морето и тичат по тревата. Всеки кон, щом излизал на ливадата, отварял устата си и оттам падал по един едър безценен камък, който светел като огън. Като не могли да намерят трева да пасат, конете се търкаляли по полето, а камъните се изгубвали в пепелта; животните нирвали отново вдън морето и изваждали из дълбочините други камъни, и пак излизали по ливадите да дирят трева, защото били гладни: но камъните пак се изгубвали в пепелището. Цяла нощ гледал търговецът как се явяват морските коне и пак изчезват в морето. Скъпоценните камъни пламвали за миг, щом падали из устата на конете, и веднага угасвали, щом потънат в пепелта.