Глупакът не отвърнал нищо на братовите си думи. Той станал и мълком се запътил към гробищата — да спи на бащиния си гроб. Нищо го не плашело — ни таласъми, ни дяволи. Тъкмо бил заспал, един силен блясък го разбудил. Станал той, озърнал се наоколо и що да види: пред него стои хубав дорест кон; юздата, седлото, стремената — всичко от чисто злато, сърма и скъпоценни камъни, а на седлото — дисаги, пълни с жълтици, и дрехи от сърма, свила и бисер. Момъкът се толкова учудил, като видял коня, колкото се и уплашил. Но конят му заговорил с човешки глас:
— Не бой се, момко, и не се плаши! Аз съм късметът на по-стария ти брат. Той не послуша бащините си думи и погази клетвата си — да спи на гроба на своя баща, затова го напуснах и дойдох при тебе. Стани, та облечи тия дрехи и се качи на седлото ми: ще те занеса, дето заповядаш, за един миг. Тия жълтици са твои: харчи, колкото ти е воля; винаги когато дойда при тебе, все ще ти нося по едни дисаги с пари.
Момъкът облякъл сърмената премяна, а своите дрипави дрехи скрил в гробищата, па яхнал коня и тръгнал от царщина в царщина — да види къде що има. Тъй пътувал цяла нощ и чак на разсъмване се върнал в гробищата, слязъл от коня и си облякъл скъсаните дрехи. Конят му казал тогава:
— Отскубни си един косъм от гривата ми; когато ти потрябвам, потрий го между пръстите си — и аз ще дойда веднага.
Сетне конят се изгубил, а глупакът си отишъл вкъщи. Научили се съседите от братята му, че спал на гробищата, а от съседите се разчуло по цялото село. Кой дето видел момъкът, все му се подигравал. Но той си мълчал. Вечерта, щом се мръкнало, отишъл пак да спи на бащиния си гроб. Тъкмо бил заспал, отново го събудил някакъв чуден блясък. Сега се явил друг кон, черен, пак така натъкмен. Той бил късметът на средния брат. И той казал на момъка същото, което му казал предната нощ дорестият кон. Пак яхнал момъкът коня, а на съмване си отскубнал и от неговата грива един косъм и си отишъл у дома. На третата нощ се явил бял кон, по-хубав от първите и още по-добре нагизден. Той рекъл на момъка:
— Аз съм твоят късмет. Каквото и да поискаш от мене, ще ти донеса. Дето и да пожелаеш, ще те отнеса.
— Не ща — рекъл момъкът на късмета си — да ме носиш още никъде. Когато ми потрябваш, сам ще те извикам.
И той отскубнал от гривата му един косъм, взел от дисагите жълтици, колкото можал да понесе, и си тръгнал за къщи. Полунощ било вече, та когато потропал на вратата, суеверните му братя се изплашили и не искали да му отворят. Единият рекъл:
— Ето че и брат ни се е вампирясал, та иде да ни души посред нощ. Сигурно дяволите са го разкъсали и той е станал таласъм.
А другият почнал да кълне и да бае, както бил чувал, че правят хората, когато пъдят отнякъде вампир.
— Бягай оттука, зло нечисто, главня ти под носа, кошери ти наглава, къпина ти пред нозе, вълк ти насреща!
Баял, викал, каквото знаел, дано го прокуди, но момъкът все тропал и молел да му отворят. Те го държали чак докато пропеят три пъти петлите, и едва тогава му отворили. Влязъл брат им вкъщи, па почнал да си бърка в джобовете и пазвите и да вади жълтици, едри като конски плочи. Натрупал цял куп злато. Братята му се чудели и го питали отде ги е откраднал.
— Не ви е грях! — рекъл им той. — Защо сте такива неверници? В таласъми и дяволи вярвате, а не вярвате в баща ни. Тия пари бяха мой късмет, но аз ви ги оставям — да ме помните. Ако бяхте удържали клетвата си, и вие щяхте да имате пари — повече от тия, но вие си погазихте клетвата, що дадохте пред татко. На себе си зло направихте. Аз ще си вървя сега: останете тук, та се радвайте на имота си, па простете на своя брат глупак, ако е нещо сгрешил пред вас.
Той тръгнал към вратата и те едва тогава се свестили и разбрали думите му. Скочили да го върнат и да го питат къде е намерил тия пари и дали има още, но той вече излязъл. Когато отворили след него вратата, видели, че на двора пръхти хубав бял кон, цял в злато, бисер и скъпоценни камъни, а брат им съблича своите дрипави дрехи и облича сърмена премяна. Додето смаяните момци да разберат сънуват ли, или гледат наяве това, брат им пъхнал своите парцаливи дрехи в дисагите на коня, метнал се на седлото и се изгубил.
Към пладне момъкът слязъл при един голям и хубав град. Той си облякъл пак дрипите, а сърмената премяна турил в дисагите и пуснал коня да си върви. Влязъл в града, ходил по улиците, минал и покрай царския дворец. Тъкмо като зяпал натам, царската дъщеря се показала от един прозорец. Той я видял и очите му останали в нея: толкова хубава била, че сякаш слънце греело от лицето й. Царкинята затворила прозореца и се изгубила, а той обикалял чак до вечерта, да види няма ли да се покаже пак хубавицата. Но тя се вече не вестила на прозореца. На другия ден момъкът пак минал оттам и видял царкинята. Пак обикалял, додето се мръкне, но тя се вече не показала. Оттогава всеки ден почнал да минава край двореца. Наблизо до сградата на двореца била царската градина. Там имало всякакви плодни дървета, цветя, лозя, зеленчуци. Като видял царският градинар, че някакъв момък с окъсани селски дрехи обикаля всеки ден и по цели часове виси край градината, веднъж го запитал: