— Защо стоиш тук бе, момче? Няма ли за тебе работа?
— Чужденец съм — рекъл момъкът, — не познавам никого тук, нямам свой човек. Не знам къде да търся работа; а пък и гладно се не стои: ето, днес нямам вече една пара; нямам и хляб с какво да си купя.
— Ако искаш да работиш — казал му градинарят, — работа много. Ела при мене да ми помагаш!
— Да дойда, майсторе — съгласил се момъкът. — Какво ще работя при тебе?
Царският градинар отвел момъка в градината и като му показал лехите и дърветата, рекъл:
— Тука ще работиш. Тежка работа няма. Ще копаеш, ще плевиш, ще поливаш. Когато аз изляза по работа, ще пазиш да не дойде някой да направи нещо пакост. Хей там, в оная колиба, ще спиш. Храна ще ти дават от време на време. Ако постоиш повечко и работиш добре, ще научиш занаята и ще станеш царски градинар като мене.
— Добре, добре, майсторе — казал оня, — ще те слушам, ще изпълнявам всичко, що ми поръчаш, ще ти работя.
Оттогава глупакът станал работник в царската градина. Работил повече от месец и все поглеждал към прозореца на двореца, но там вече не се показвал никой. Очите на момъка били все в прозореца: тръгне ли по работа, оттам ще мине; излезе ли за малко нанякъде градинарят, работникът ще се изправи под прозореца. Но през тоя месец прозорецът нито веднъж не се отворил. Градинарят видял, че момъкът зяпа натам, но си рекъл:
„Заплес е това момче, ама пък добре работи. Похватно е и не си скъпи силите. Много добре ми помага. От мене повече работи. Всичко слуша и лесно запомня.“
Един ден той поискал да излезе из града и поръчал на момъка да гледа добре градината. Работникът седнал пред колибата и пак се загледал в прозореца. Тоя път прозорецът се отворил и царкинята се показала. Тогава момъкът скочил, отишъл зад колибата, потрил първия косъм между пръстите си и тозчас се явил дорестият кон, късметът на най-големия брат. Момъкът извадил бързо сърмените дрехи, съблякъл си парцалите, пременил се и яхнал коня. Но тъкмо препуснал по градинската пътека, видял, че момата била вече затворила прозореца и се била скрила. За да я накара да се покаже отново на прозореца, той разиграл коня из градината, сякаш се намира някъде на полето. Почнал онзи кон да тича, да скача, да гази де що намери: не останали ни цветя, ни трева, ни зеленчуци — всичко било изпотъпкано. Девойката се показала на прозореца, отворила го и дълго гледала юнака. Но той се уплашил, че може вече да дойде господарят му, та слязъл от коня, съблякъл сърмената премяна и си навлякъл отново скъсаните дрехи. Царската дъщеря видяла всичко, що прави работникът; той й се много харесал; щом видяла, че си съблича сърмените дрехи и облича парцаливите, тя стькнала една хубава китка цвете, обнизала я с бисер и безценни камъни и му я пратила по своята вярна слугиня.
Дошъл си царският градинар и като видял голямата пакост в градината, хванал се за главата. Но работникът изтичал веднага пред него; почнал да плаче и да се преструва, че трепере от страх.
— Какво е това? — викнал ядосано градинарят. — На що се е обърнала царската градина? Къде ти са били очите? Нали уж те оставих да пазиш, а ти сигурно си заспал! Знаеш ли какво ще направи с нас двамата царят, ако се научи: ще ни отсече веднага главите! Казвай де, какво мълчиш?
— Ох, майсторе — почнал да плаче работникът и да се тюхка.
— Да знаеш какво стана! Да знаеш какво стана!
— Виждам аз какво е станало! — викнал още по-силно градинарят. — Казвай по-скоро, кой е влизал с кон в градината, че я е изтъпкал тъй? Казвай, че ей сега ще те заколя!
— Ох, майсторе — въздишал и плачел работникът, — и сега не мога още да си събера душата от страх! Долетя кой знае отде един страшен юнак, цял в злато и сърма облечен, яхнал един бесен кон — и той в злато и сърма стегнат. Па като препусна по градината, както си разигра коня, не чува що му се говори, лети като бесен! Аз виках, виках, па като разбрах, че ще ме сгази с оня луд кон, побягнах в колибата и се скрих.
Градинарят се разлютил, колкото и да обичал момъка, и продължавал да крещи и да му се кара. Чула и царската дъщеря укорите; за да види отблизо работника, тя излязла в градината и запитала градинаря защо се кара на момъка. Той разказал всичко и се оплакал, че ако царят види голямата пакост в градината, ще го изпъди, па може дори да го убие. Царкинята рекла: