Когато наближил към двореца, видял, че на двора седи един белобрад старец, също като оня, който си киснел цървулите на извора. Старецът бил сляп.
— Добър ден, дядо — викнал юнакът още отдалеч.
Старецът дигнал глава и рекъл:
— Добър ден, сине. Кой си ти и защо си дошъл в моето землище? От толкова години не съм чул жив човек да мине тия скали. Що търсиш тук? По гласа те познавам, че си млад: смъртта си ли търсиш?
— Дошъл съм — рекъл му юнакът — да видя страшното, за което разказват хората долу. Един старец срещнах отзарана; той ми каза, че тук било страшното. Брат ти бил, рече.
— Право ти е казал — рекъл старецът. — И ти ще видиш страшното, само че добре си отваряй очите. Хайде да влезем вкъщи, па ще дойде ред и страшното да видиш.
Влезли в двореца. Там всичко светело; стените били мраморни, подът — от порфир, а покъщнината — от злато и сребро. Около една кръгла стая, дето влезли старецът и юнакът, се редели дванадесет чертога, но вратите им били заключени. Старецът нагостил и напоил юнака, отвел го в една хубава стая, дето имало и легло, па му рекъл:
— Ако си наистина толкова юнак, че не знаеш какво е страх, ти си тъкмо човек за мене. Аз съм бездетен, па нямам и ратай: колкото души са се главявали да ми шетат, все са намирали смъртта си в тия места. Добре ще бъде за тебе да станеш мой син и да ми помагаш: млад си; казваш, че се не боиш от нищо; силен си.
— Бива — рекъл момъкът.
— Но едно има — подхванал старецът. — Без него не може. За да ти изпитам силата, ще трябва да легнеш по корем на пода, а пък аз ще те ударя три пъти с тоягата си — колкото имам сила. Ако изтърпиш, ще те осиновя. Мене ми трябва силен човек.
— И това бива — съгласил се юнакът и се огледал наоколо. — Къде да легна: тук ли, или по-натам?
Старецът показал с тоягата къде да легне, а юнакът дигнал постелката от леглото, турил си я на гърба и легнал.
— Легна ли? — запитал старецът.
— Легнах — отвърнал момъкът.
— Да удрям ли?
— Удряй, удряй, дядо! — казал юнакът. — Не три пъти, ами и шест пъти, ако ти е воля; само ме осинови!
Старецът замахнал с все сила и ударил. Постелката се скъсала: толкова силно замахнал старецът.
— Олеле, дядо! — викнал юнакът. — Преби ме! Недей удря толкова силно!
Но старецът се правел, че не чува. Замахнал втори път, но сега по-слабо. Момъкът пак извикал:
— Олеле, дядо! Съсипа ми костите! Умрях!
Но той пак не чувал. Ударил и трети път, още по-слабо, понеже се бил уморил. Постелката се съвсем скъсала, но момъкът не усетил никаква болка.
— Стига, дядо! — рекъл той и се престорил на измъчен. — Съсипа ме. Стига, моля ти се!
— Добре — казал старецът. — Но нали искаше шест пъти да те ударя?
— Ох, дядо — разпъшкал се юнакът, — исках, но кой да знае, че си бил толкова силен!
Старецът се зарадвал, че юнакът го смята за силен, и му рекъл:
— И аз съм силен, но и ти търпиш. Колкото души досега са идвали да ги осиновявам, още след първата тояга са умирали. Отсега ти ще ми бъдеш син. Вземи тия десет ключа: те са от десетте заключени врати на двореца. У тебе ще стоят, за да знаеш какво има там. След като аз умра, всичко ще бъде твое.
— Ами ключовете от другите две врати? — попитал юнакът.
— Те ще стоят у мене. В тия две стаи няма нищо: празни са. Не ти трябва да влизаш вътре.
Старецът си отишъл да спи, а юнакът останал в стаята. Любопитството му било голямо: много му се искало да види какво има по стаите. Той взел свещта и почнал да отключва стая подир стая. Отворил една стая: тя била пълна със сребро. Отворил друга — пълна със злато. Трета — с бисери. Четвърта — със скъпоценни камъни. Тъй отварял стаите една по една; в тях били струпани най-отбраните скъпоценности, каквито могат да се намерят по света. Останали последните две стаи: тях не можал да отвори, защото ключовете били у стареца. Момъкът отишъл да си легне, понеже бил много уморен. Като заспивал, рекъл си на ума:
„Само две стаи останаха неотворени, ала по тия чудесии, що видях в десетте стаи, може да се разбере, че в двете ще да са заключени най-скъпите съкровища. Когато и да е, ще трябва да отключа и тях. Може пък тъкмо там да е затворено страшното, за което ми говореше братът на стареца.“
На заранта момъкът поискал от стареца двата ключа, но той му ги не дал.
— Там няма нищо — рекъл, — празни са стаите. Ти остави това, ами подбери овцете, да ги изкараш на паша. Отдавна не ги е пасъл никой, та са прегладнели. Върви ги паси. Навсякъде можеш да ходиш, само недей отива на самовилския връх — ей оня там, зеления, дето стърчи като китка насреща. Недей води там овцете, че проклетите самовили ще ти ги отнемат, а на тебе ще извадят очите, както извадиха моите. Ти се не боиш от нищо, казваш, но там — на самовилския връх — е най-страшното: недей отива там!