— Защо се сърдиш, татко? Нали ни каза — всяка да си избере мъж, какъвто си хареса? Аз си харесах този — и него искам. Ако има нещо срамно в тая работа, срамът ще е за мене.
Царят още повече се разядосал и казал на дъщеря си:
— Хайде, вземи го, щом си го толкова харесала! Но аз не ща и да го погледна: махайте се от очите ми; вървете, дето щете — само да не ви виждам!
Момата не се докачила от тия думи на баща си, но й станало мъчно и казала със сълзи на очи:
— Може да дойде време, татко, ние да ти станем по-мили от другите. Спомни си тогава как си прокудил пред всички своя зет и своята дъщеря!
И тя хванала за ръка момъка и тръгнала с него. Те си отишли в къщата, дето живеел той, при бабата. Вечерта, когато добре се стъмнило, момъкът потрил черния косъм и белия; явили се конете; на единия се качил той, а на другия — тя, след като се облекли в сърмените дрехи, и отлетели. Отишли в един голям далечен град, в чуждо царство, където никой ги не познавал. Накрай града слезли от конете, пуснали ги да си вървят, а те отишли в най-добрата странноприемница. Като ги видели там хората облечени в сърма и коприна, почнали да им се покланят доземи като на цар и царица. Те си наели една стая и повикали съдържателя. Момъкът му казал, че иде с годеницата си от далечен град, за да се венчаят. Родителите на момата не били съгласни да му я дадат, затова тя избягала с него. Помолили го да им стане кум. Той с радост се съгласил. Тъй поживели двамата няколко дена, а в неделята се венчали. Когато излезли от църква, кумът по поръка на младоженеца взел едни дисаги жълтици и хвърлял навред по пътя, отдето минела колесницата. Сватбата станала по-богата и по-весела, отколкото би била в двореца. По целия град се разчуло за богатите младоженци; всички почнали да се тълпят пред къщата на кума, а той всички канел — пак по момкова поръка — да влязат вътре. Дали на всички богато угощение и който влезел, излизал си доволен и весел. Три дни траяли сватбените веселби. На четвъртия ден заранта младоженците станали на ранина, царският зет потрил пак двете влакна и конете дошли, черният и белият. Той взел дисагите от двата коня, изтърсил ги на пода в стаята, дето живеели, па повикал кума си и му рекъл:
— Прощавай, куме, че те будим рано-рано, но днес ние сме пътници. Хайде сбогом, може вече и да се не видим. Ето там оня куп жълтици — вземи си ги за разноските по сватбата.
И като му благодарили и целунали ръка, както е редно, излезли на двора. Там ги чакали конете. Кумът видял двата хубави коня, цели в сърма и злато, и се почудил отде са дошли. Младоженците се качили на конете и додето той отварял вратите, за да минат ездачите, двамата млади изчезнали. Обърнал се кумът, гледа: няма нито коне, нито хора; сякаш потънали под земята.
Три години ходили тъй царската дъщеря и мъжът й. Не останал ни един по-голям град необходен: навсякъде минали, всичко видели. След третата година се върнали в страната, отдето била царкинята, и си купили една къща накрай града. Сега вече никой не ги познавал; не само гражданите били забравили за тях, ами и царят отдавна вече не споменавал името на дъщеря си. А другите двама царски зетьове се перчели и надували около тъста си като петли: те били първи след него в царството.
Наскоро, след като мъжът и жената се заселили в града, случило се, че се разболяла царицата. Болна била от очебол. Колкото лекари викал царят, все я лекували и все не успявали да я излекуват. От ден на ден очите й отивали все по-зле; с едното вече ослепяла, а и другото вървяло на ослепяване. Всички лекари дигнали ръце от нея. Научил се за това и царският зет и казал на жена си. Тя се разплакала от жал и го замолила — каквото прави, да прави, да намери отнякъде лекар, който да излекува майка й. Мъжът потрил белия косъм и се явил конят. Той го запитал не може ли да се намери някъде лекар за тъща му.
— Не може — рекъл конят. — Лекари не лекуват такава болест, но за нея има лек. Лекът й е от слоница. Трябва да отидем далек, там, дето живеят слоновете, в бамбуковите гори, та да издоим някоя слоница и да отнесем на болната млякото: щом й капнем от него в очите, като с нож ще се пресече болката и царицата ще прогледне.
Мъжът се облякъл като лекар и отишъл в двореца.
— Казаха ми — рекъл той на царя, — че имало болен в двореца. Дойдох да го прегледам: дано му намеря лек за болестта.
Царят не познал, че тоя предрешен лекар е зет му.
— Не са те излъгали — рекъл му той натъжено, — царицата е болна. Очите я болят. Лекуваха я мнозина, но никой не можа да каже лек. Все по-зле отива; едното й око ослепя, а и с другото вече слабо вижда.
И той го завел при болната. Лекарят погледал очите на болната и рекъл: