— Господарю, какво да правим сега, като почнаха да ми се заплитат нозете?
Ездачът изтеглил острата сабя и почнал да я върти покрай нозете на коня. Тъй сякъл той самовилските коси чак докато излезли на острова, и конят плувал свободно. Изплували из водата, намерили ябълката; конникът откъртил една клонка с едри узрели ябълки и полетял с коня към морето. И сега трябвало да маха със сабята, за да сече самовилските коси. Тъй минал голямото море, излязъл на сухо край града и се спрял в една странноприемница. Случило се, че там спрели и царските зетьове. Като ги видял, баджанакът им си намазал ръцете и лицето със сажди, за да го помислят, че е арапин, и отишъл при тях. Попитал ги по каква работа са тръгнали. Те му казали, че са се запътили да търсят ябълки от самодивския остров.
— Добре — казал той, — но мигар вие мислите с вашите коне да плувате чак до оня далечен остров? Знаете ли, че самовилите, които плуват под водата, заплитат нозете на конете и човек се удавя? Те дори корабите спират. За такова плуване трябва да имате самовилски коне, какъвто имам аз.
— Тъй ли? — учудено запитали те. — Ами какви са тия самовилски коне?
— Елате отвън, да ви покажа какви са.
Излезли в двора, зад странноприемницата, арапинът потрил косъма от дорестия кон и той се явил, цял в злато и сърма, едър, с огнени очи, пръхтящ и готов да понесе ездача си. Те останали като вкаменени на мястото си: не разбрали дали е паднал от небето, или е изникнал из земята. Почнали да си търкат очите: струвало им се, че сънуват. А пък арапинът след малко кимнал с глава на коня и животното мигом се изгубило, сякаш потънало подземи.
— Ето, видяхте ли сега какъв е самовилският кон? Само с такъв кон човек може да отиде в самовилския остров и да набере от ония плодове, които ви трябват.
— Има ли и други такива коне? — попитали царските зетьове.
— Аз имам още два такива.
— Молим ти се, продай ни ги! Искай злато — колкото щеш; ние ще ти дадем; само ни ги продай!
Арапинът се изсмял:
— Не злато, а със скъпоценни камъни да ми напълните всичките стаи на тая странноприемница, пак не ви продавам самовилски кон. Какво ми струва вашето богатство, додето имам такива коне: те са по-скъпи от всяко съкровище. Каквото и да поискам на света, те ще ми го донесат; където и да поискам да отида, те ще ме отнесат скоро-скоро. Ей сега да тръгна за самовилския остров, утре заран съм тука. Ако искате, мога да ви донеса една ябълка: но с пари не мога да ви я продам. Ако склоните да ви ударя по един печат на гърба, на голо, ще ви донеса ябълка.
Нямало какво да правят царските зетьове, съгласили се.
„Кой ще ни гледа дали имаме печати на гърба? — рекли си те един на друг. — Да вземем ябълката и да си вървим. Нима арапинът ще тръгне след нас да разправя, че ни е ударил печат? Ние да излекуваме царя, та после — лесно.“
Арапинът излязъл по града, купил си ябълки, изял ги. Оставил само една и с нея се върнал в странноприемницата. На сутринта я дал на двамата си баджанаци, па им ударил по един печат на гол гръб. Те си тръгнали, а той се измил от саждите, яхнал черния кон и си отишъл вкъщи с клонката ябълки.
Щом пристигнали в двореца, зетьовете отишли право при царя. Дали му да хапне от ябълката, но не му минало; дори като че ли му станало по-зле. Той почнал да охка, да се тръшка от болки; всички помислили, че бере душа.
— Отде сте донесли тази проклета ябълка? — запитал ги тъст им. — Ще ме уморите с нея! Пратете по-скоро да повикат лекаря!
Пратили хора да повикат лекаря, но те не могли да го намерят никъде. Минало що минало, той сам дошъл. Всички с поклони се спуснали да го посрещнат и го отвели при царя.
— Как ти е здравето, царю честити? — попитал той. — Излекуваха ли те твоите зетьове?
— Къде ще ме излекуват! — почнал да се оплаква той. — Донесоха ми уж самовилска ябълка, а тя излезе дяволска; на умиране съм. Ако ми помогнеш, пак ти ще ми помогнеш! Моля ти се, намери ми лек!
— Ще ти намеря — рекъл предрешеният лекар. — Ще ида при оня царски зет; той има самовилски ябълки, ще ми даде. След малко ще ти ги донеса или ще пратя някой друг да ти донесе, защото мене ме викат от най-далечни страни да лекувам.
И той си отишъл. Жена му веднага взела клона с ябълките и отишла в двореца, та ги занесла на баща си. Той изял една ябълка, станало му по-добре, изял още една, съвсем оздравял; изял трета — и добил сили, като че ли е момък на двадесет години.
— Да си благословена, дъще моя! — рекъл й той. — Бог да ти даде всичко добро, че ме излекува от тая страшна болест.
— Недей благодари на мене — казала дъщеря му, — ами на мъжа ми. Ти не искаш и да го погледнеш, но ето че той спаси първия път мама от слепота, а сега тебе от смърт. Нему трябва да благодариш.