Чул тия думи най-младият зет и се обадил:
— Я стига сте се хвалили, че ще извикам арапина, който ви даде ябълката и ви удари по един печат на гол гръб, и оня царедворец, от когото взехте мляко срещу пръстените си!
Като чули тия думи, баджанаците му изтръпнали. А царят рекъл:
— Тъй ли била тая работа? Я извикай тоя арапин и тоя царедворец да ни кажат как са купили зетьовете ми мляко и ябълка, па сега ме лъжат, че щели да ги изядат тигри!
Тогава юнакът извадил двата пръстена с имената на царските дъщери и ги дал на царя.
— А сега — рекъл, — ако нямат срам тия самохвалци, нека си съблекат ризите — да им видиш печатите на гърба!
Всички почнали да се смеят, но царят не се засмял. Той сърдито заповядал на двамата си зетьове да се съблекат. Срам, не срам, те си показали голите гърбове и той видял печатите.
— Ето — рекъл най-малкият зет — какви са лъжци твоите зетьове. Аз знаех, че ще се хвалят пред тебе как уж са ти спасили живота; затова им дадох мляко от дива свиня и ябълка, дето се ражда по всички градини. А еленското мляко и самовилската ябълка аз добих, като пътувах чак до бамбуковите гори и до самовилския остров с двата коня, на които ни видя, че яздим с жена ми. Ако ли искаш да знаеш кой е лекарят, който намери цяр за очите на царицата и за твоята болест — пак съм аз.
Тогава царят прегърнал пред всички сбрани юнака, целунал го и го направил пръв след себе си в царството, а лъжците зетьове изгонил из двореца.
Кушкундалево
Имало едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
— Къде си тръгнал бе, момко?
— Работа диря — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам.
— Върви с мене — рекъл му богаташът. — Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
— Добре — казал момъкът и тръгнал с него. Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
— Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили — три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне всред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни — никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко — все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
— Хайде тука да си починем малко — рекъл богаташът, — па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
— Защо колиш коня, господарю?
— Ти сега гледай и мълчи! — рекъл богаташът. — Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
— Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, недей се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай.
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето, че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу — гласа на богаташа:
— Хей, момко, чуваш ли?
— Чувам, чувам — обадил се момъкът.
— Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после отде да слезеш. Чу ли?
— Чух, чух — рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не видял.
— Няма елмази — извикал той отгоре на богаташа. — Само кости се виждат.