— Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
— Не знам накъде ще е това село — рекъл старецът. — Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като мене. Той ми е брат, по-стар е от мене: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
— Не знам и аз — рекъл старецът. — Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове — и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
— Не знам, синко — рекъл старецът. — Но което не знаем ние, хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам… И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, вепри и какви ли не. Сбрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца — да видят защо ги е събрал. А той им рекъл:
— Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
— Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име — отговорили всички в един глас.
— Видиш ли, момче, няма такова село! — рекъл старецът. — Недей го и търси! Ти си криво чул името.
— Как да няма! — казал отчаян момъкът. — Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево“! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде; може да знаят къде е Кушкундалево.
— Не мога — рекъл царят на зверовете. — Птиците си имат друг цар. Ако те не мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си. Старецът начаса разпратил вест до всички птици — да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; сбрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
— Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
— Не сме чули, царю честити — отвърнали в един глас птиците, — не сме чули такова име.
— Е, момче — рекъл старецът, — трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето, че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето, че се задала една куца сврака.
— Защо си се забавила, сврако? — запитал я царят. — Защо идеш от всички най-подир?
А тя рекла:
— Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго — че ида от много далече: чак открай света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и като вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
— Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да му се яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
— Ако ми направиш това добро — рекъл зарадвано момъкът, — цял живот ще те помня и поменувам.
Царят начаса заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея — летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
— Иди всред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната се беше от дълги години изгубила някъде; тя ще да е оная, за която питаш.
Отишъл момъкът всред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала, като го видяла, повикала домашните си и им рекла: