— Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Голяма сватба направили; дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
— Не може — рекъл баща й. — По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние се много карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас; при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка — да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево, да питам, а и оттам никой не е дошъл — да ми каже.
Златното птиче
Имало едно време един цар. В градината му расла чудна златна ябълка; всеки ден по пладнина дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал, та ги обирал. Всяка заран царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:
— Чудя се кой дохожда нощем, та ми бере златните ябълки. Ни една не оставя — поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е — не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото — да пази: дано уловим крадеца!
Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ — никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега; заспал дълбоко, та се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: няма ни една. Отишъл при баща си.
— Е, синко — запитал го царят, — улови ли крадеца?
— Не можах — рекъл гузно синът. — Сън ме налегна, та уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал; нищо не видях и не усетих.
Тогава царят повикал втория си син.
— Довечера ти ще пазиш ябълката — рекъл му той. — Па гледай да не се успиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не не видиш крадеца.
Отишъл вторият син под ябълката — да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, па се уморил и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на заранта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.
— Не можах — рекъл. — Пуста дрямка ме налегна, та съм заспал. Никого не можах да видя.
— То се видя — казал царят, — че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
— Аз ще вървя, тате — обадил се най-малкият му син.
— Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
— Да ида да се опитам — настоял момъкът. — Може пък да я опазя.
— Като искаш, иди! — рекъл царят.
Най-малкият брат вечерта взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол — да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на ябълката и почнала да яде ябълки. Момъкът се прицелил в птицата с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо иго занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.
— Татко — рекъл царският син, — видях кой ни яде ябълките. Прихвърча посред нощ една златна птица — светла като огън; перата й бяха сякаш пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна, та отлетя, отдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го — да го видиш.
— Хубаво, синко, хубаво — рекъл царят. — И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
— Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете вие трима да намерите птицата и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра — ще вземе цялото. Ако ли я не донесете, по-добре недейте се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде за цар като мене да имам трима синове — и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.