Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат с по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
— Ти ли се намери хитър и смел — корели го те, — да не заспиш, та да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега зарад тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света — да търсим птица, която я намерим, я не намерим.
Те се карали с него дълго, па го набили и го изпъдили.
— Махай се далеч от нас! — рекли. — Върви, дето щеш, не те искаме! Иди мри от глад — да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!
Момъкът не знаел накъде да поеме, та тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят — и той върви; спрат се те — и той се спре; тръгнат — и той тръгне, но все отдалече — да го не видят. Вървели братята що вървели, срещнал ги един старец.
— Добра среща, момци — рекъл той на двамата.
— За нас добра, за тебе зла — отвърнали те, все още ядосани.
— Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
— Много ли ти трябва да питаш? — сопнали му се те. — Я си върви в пътя!
Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
— Добра среща, синко.
— Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
— Накъде така?
— Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем; ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.
Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.
— Та съм тръгнал, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.
— Чувай, синко — рекъл старецът. — Като станеш оттук, върви самин; недей ходи подир братята си: те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят, та тръгнат един по единия път, а друг — по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук, наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.
Момъкът тръгнал из пътя; вървял що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият — надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:
— Синко, още дълъг път ни чака, доде намерим златната птица. Аз съм уморен, па и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
— Бива, дядо — рекъл момъкът.
Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът то взел на ръце, та го изнесъл напред, колкото десет дена път — и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:
— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, дето била златната птица. Пред града имало една висока могила, засадена с дървета. Оттам се виждал целият град като на длан. Старецът отвел царския син на могилата и му рекъл:
— Виждаш ли, синко, ония високи дворци хе, там? В тях живее царят, чиято е златната птица. Като влезеш в града, ще отминеш двореца; зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица; тя седи в една златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката едва пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, бръкни, та извади птицата и бързай при мене.
Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата; и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати, па влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица; цялата била от злато и светела, а многото скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката и хванал птицата, скрил я под дрехата си, па тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума: