Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил, та рекъл на царя:
— Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени, тъй ще донесе и за трета.
— Това не е моя работа — рекъл момъкът. — Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия; ако не ми дадете — няма. Па има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат иго оставиха насред полето, а те продължиха сами. Но те се скараха; единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се върнат при бащата. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, па излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го изядат зверовете; тя поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си промениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница — да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук — само за един хляб. А братята му се стягаха за сватба. И ето, че той се яви при шивача, та уши двете премени; той ги не уши, а само ги извади от джоба си.
Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.
— Ами третата премяна? — рекъл той.
— Ето я — казал син му, като извадил лешника из джеба си.
Отворил лешника и отвътре извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава. И после казал на царя:
— Ако не вярваш, че братята ми са наистина направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза: той е в града; аз ще ти го доведа.
Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята; тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава царят заповядал да прогонят вън от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.
Педя човек — лакът брада
Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казал:
— Чеда мои, който и да поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!
Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.
— Свършиха ли се момците — викали те, — та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тия сватове!
Но най-малкият брат настоял да я дадат.
— Не бива — рекъл — да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове — които и да са. Да дадем сестра си!
Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се; но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.
Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестстотин кила смес — просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си; ако ли не може, ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
— Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.
Братята му го не пускали.
— Я си стой тука! — викали му те. — Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли да дивеят някъде вдън горите, — та ги и не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!
Но той ги не послушал. Тръгнал, що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял.
„Ето ми обяд — рекъл си той. — Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“