Тогава единият от побратимите се осмелил, та казал:
— Царю честити, ние двама намерихме тия три моми тук, в пещерата. Най-малката ни се най-много хареса, та за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
— Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
Те си турили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза, та разцепил дървото дотолкова, щото да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
— Ще стоите тука, додето дойде оня ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
— Толкова време се карахте вие двама за чужда мома; другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да му спуснете въжето, за да го извадите, а вие си и не спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.
Дървен кон
Един цар поръчал да му направят нови дворци.
Дворците станали много хубави: за чудо и приказ. Никъде по света нямало такива дворци. Всички се спирали да ги гледат. Но един момък се въртял всеки ден и по цели часове зяпал, обикалял отсам-оттатък; това погледне, онова пипне, мери с крачки. Стражите го забелязали и отишли, та казали на царя. Той заповядал да му го доведат. Довели момъка. Царят го запитал защо идва всеки ден да гледа дворците, а оня рекъл:
— Царю честити, гледам — да видя как са направени — и си пресмятам на ума дали ще мога и аз да направя също такива, като приготвя толкова градиво, колкото трябва, та нито да липсва, нито да остане нещо.
— Е, как ти се вижда? — запитал го царят. — Да поискам да ми направиш такъв дворец на друго място, наемаш ли се?
— Наемам се.
— Добре. Кажи ми тогава какво ти трябва и аз всичко ще ти дам, а ти почни да градиш. Но ако излезе градивото повече, макар и с една дъска, или ако ти не достигне дори и един гвоздей, ще ти взема тавата.
— Става, царю честити.
Още същия ден момчето поискало, колкото градиво му трябвало; а царят му стоварил всичко, дал му пари, майстори, работници и момъкът почнал да работи. Тъкмо на уреченото време новият дворец бил готов. Всички останали поразени от ума и дарбите на младия майстор. Царят се зарадвал, че има такъв момък в царството си, и го запитал с какво да го награди.
Момчето рекло:
— Не ща друго, царю честити. Дай ми едно царско писмо, че от мене няма по-добър майстор в твоето царство.
— Добре — казал царят.
И той заповядал на царските писари да напишат писмо. Написали го, ударили му царските печати и сам царят го подписал. Момчето си взело писмото и си отишло. Спряло се в друг град на това царство и се настанило на работа при един дърводелец. Майсторът му бил проклет човек: не искал да чуе, че от него има по-голям майстор. Като видял, че новият калфа, каквото и да залови, изкарва го по-изкусно от него, почнал да го мрази; биел го, намирал му грешки и там, дето няма, отяждал му от заплатата. Днес тъй, утре тъй — един ден майсторът почнал нещо да прави, а момъкът му казал, че дървото не се реже оттам, ами отдругаде и че както го е захванал, нищо няма да излезе от това дърво. Кипнал оня майстор, па дигнал дървото да удари калфата по главата и рекъл:
— Я си затваряй устата! Мигар ти си по-голям майстор от мене, та ще ми намираш грешки?
— По-голям майстор съм! — викнал момъкът. — Аз имам царско писмо, а ти нямаш.
— Махай се оттук с тия лъжи! — закрещял ядосаният майстор. — Царско писмо! Кой е луд да ти даде писмо!
Скарали се двамата, сбили се, събрали съседите; дошло ред да се съдят. Съдията трябвало да реши кой от двамата е по-голям майстор. Старият бил приятел на съдията, па му бил дал и подкуп — да присъди в негова полза. Момчето извадило царското писмо и го показало на съдията, но оня дал вид, че не вярва:
— Царят — рекъл съдията — няма да седне да издава майсторски свидетелства. Това писмо си го написал сам ти.
И той отсъдил, че старият е по-голям майстор. Момъкът се оскърбил, отишъл право при царя и му хвърлил писмото при нозете, като казал, че това писмо не струва нищо.
— Защо да не струва? — попитал царят.
— Защото в тоя и тоя град съдията отсъди, че тия подписи са лъжливи и че еди-кой си дърводелец е по-голям майстор от мене.
Царят заповядал да извикат съдията и дърводелеца. Отишли стражи и ги докарали. Царят се обърнал към съдията и го запитал, като му показал писмото: