— Колкото има мъже по града от петнадесет до шестдесет години, всички да минат днес пред царския дворец!
Царският син разбрал, че царят иска да узнае кому са изцапани дрехите с катран, и побързал да си отиде вкъщи. Като стигнал там, престорил се на болен, легнал и цял ден не излязъл никъде. През деня всички мъже минали пред двореца, но ничии дрехи не били изцапани с катран. По пътеката, отдето трябвало да минат, царят бил заповядал да пръснат просо, та оня, чиито обувки са изцапани отдолу с катран, да го обере с подметките. Но никой не обрал просото. Царят разбрал, че виновникът се крие някъде. На другия ден рано-рано глашатаят разгласил по целия град — никой никъде да не излиза тоя ден, защото щяло да се дири нещо по къщите. Царят разпратил стражи да пазят по улиците, да не излиза никой, а по къщите наредил да тръгнат негови хора и да издирят чии дрехи и обувки са изцапани с катран. Когото заловят с такова облекло, да го заведат при него. Търсили ден, търсили два — не намерили човек с такива дрехи. Царят разбрал, че и тъй не ще може да залови виновника, и позволил на хората да ходят, който дето иска. На третия ден дошли съседките на бабичката и казали на стражите в двореца, че там и там в нечия си градина, виждали да се разхожда някакъв момък: преди два дена бил с едни дрехи, а сега — с други. Те искали да сторят зло на бабичката, защото й завидели, че си има такава хубава нова къща, висока като дворец.
— Какво ще търсим там? — рекли стражите. — Там живее една бедна бабичка в някаква колиба със сина си, един пияница. Мигар той ще тръгне да се катери по кулата? Я си вървете по пътя!
Но завистливите съседки настояли:
— Каква колиба! Там сега е издигната къща като дворец: висока, хубава, да й се ненагледаш. Идете претърсете там!
Отишли царските хора в къщата. Намерили бабата, че седи при огъня и готви. Попитали я за сина й; тя рекла, че е по работа в града. Почнали да търсят насам-натам, стигнали и до зимника. Намерили окатранените дрехи и обувки.
— Чии са тия дрехи и тия обуща, бабо? — запитали те.
— На сина ми са. Снощи го пратих по тъмно да ми купи дървено масло, за да сготвя вечеря, а той бил пиян, та се спънал о бурето на един бакалин и станал само катран; върна се черен като дявол. Негови са.
Но царските хора не вярвали.
— Кажи си право, бабо, че ще те бием — и тогава ще признаеш! — заканили се те.
— Нали ви право казвам — настоявала тя. — На сина ми са.
Те почнали да я бият и тя казала най-после, че са на един царски син, който им бил дал пари, та си направили къщата; но къде е ходил и кога ги е изцапал, не знаела.
— Тука ли е тоя момък? — запитали те.
— Из града излезе — рекла бабата, — не се е още върнал. На обед ще си дойде със сина ми.
Стражите се скрили в къщата и когато си дошъл царският син, заловили го. Отвели го при царя да го съди. Той го питал, разпитвал, но момъкът не обелвал зъб: нищо не могли да научат от него. Ала дрехите и обувките били негови — това се виждало. Царят го осъдил на смърт.
— Още днес — рекъл — ще го обесите на някое голямо дърво вън от града, за да може целият град да види как се наказва такъв злосторник, който е искал да открадне дъщеря ми.
Повели царския син да го бесят. След него тръгнали всички хора от града — да гледат. Отвели го под онова дърво, на което бил разглобеният хвъркат кон; по-високо дърво нямало. Като стигнали там, царските хора попитали осъдения иска ли нещо, преди да умре.
— Искам — рекъл той — да се кача на това дърво, на което ще ме бесите, та оттам да погледна за последен път света.
— Добре — казали те. — Качи се, та погледай!
И почнали да връзват въжето. А царският син се покачил на дървото, сглобил коня, яхнал го и полетял. По едно време събраните почнали да викат: