— Моя е!
Почнали да се карат. Работата стигнала до бой. Докато се биели, момата избягала. Но по-натам я срещнали дванадесет души коняри. Те карали коне и мулета, натоварени с всякакви стоки; връщали се от пазар в града. И те спрели момата; и те почнали да се карат кой да я вземе. Царкинята и сега измислила хитрина.
— Защо се карате за мене? — рекла им тя. — Разтоварете си конете и мулетата, па почнете да ги товарите: който пръв си натовари коня, той ще ме вземе!
И глупавите коняри се съгласили. Всеки побързал да си разтовари коня. Проснали стоките на земята. Когато всички разтоварили, царкинята рекла:
— Хайде сега товарете, да видя кой е най-бърз!
Те почнали да товарят, а тя избягала. Никой не се решавал да си остави стоката на пътя, че да гони с коня си момата.
Тъкмо царкинята се успокоила, че се отървала от конярите, ето че по-натам я срещнал един арапин. Той бил облечен в свилени дрехи, обвезани със сърма; на кръста му висяла сабя; яздел едър бял кон. Щом видял момата, спрял коня и слязъл, та се хвърлил към нея да я грабне и качи на коня.
— Стой! — рекла тя. — Толкова царства съм изходила, като тебе силен и хубавец мъж не съм срещнала. Но я си съблечи дрехите, да ги облека аз, а ти облечи моите, да видя дали сме лика-прилика. Мене ми е предсказано, че ще се оженя за мъж, който може да облече моите дрехи.
Арапинът си съблякъл дрехите, па облякъл тия на царкинята. Тя облякла неговите, яхнала коня му, извадила сабята и казала:
— Хайде сега си върви, отдето си дошъл!
И мушнала коня, та препуснала по пътя. Стигнала до един голям град. На стъгдата се били събрали много хора, все мъже. В това царство току-що бил умрял царят, който нямал наследник, а законът там бил такъв: пускали едно птиче, което познавало кой е достоен за цар; комуто кацне на главата птичето, той ставал цар. Събрали се всички и пуснали птичето. То летяло, летяло, па кацнало на главата на царската дъщеря.
— Не може, не може! — развикали се някои. — Не може чужденец да ни бъде цар. Малко ли са нашенци, та ще избираме чужденец?
Уловили птичето и го пуснали втори път; и сега то кацнало на главата на царкинята.
— Не може, не може! — развикали се отново ония. — Птичето е сбъркало.
Трети път пуснали птичето; но то и тоя път кацнало на главата на преоблечената царска дъщеря. Ония пак запротестирали.
— Каква е тая работа? — почнали да викат те. — Не може тъй. Да затворим тоя чужденец, па тогава да пуснем птичето.
Някои се противили на това решение, но повечето били съгласни: всекиму се искало да стане цар.
— Да го затворим, да го затворим! — завикали те.
Повели чужденеца и го затворили в тъмница, докато свършат избора. Пуснали после птичето, но то хвръкнало и се изгубило: никъде не го видели. Тогава ония, които защищавали чужденеца, почнали да викат:
— Видяхте ли каква неправда извършихте? Птичето ни напусна. Ще ни напусне отсега сполуката. Я по-скоро освободете чужденеца!
Отишли, та отворили вратата на тъмницата. Колко се почудили, като видели птичето — кацнало на главата му. Тогава вече всички рекли:
— Достоен е! Той ще ни бъде отсега цар.
И гражданите с радостни викове повели новия цар към двореца. Още на другия ден той поръчал да направят пред градските врата една гостоприемница, дето всеки можел да яде и да спи три дена, без да плати нещо — на царска сметка. Пред гостоприемницата издигнали един висок мраморен извор — да пият от него пътниците; на мраморната плоча царят заповядал да изпишат неговия образ — от главата до раменете, но без корона. До извора поставил стражи, на които поръчал да затварят в тъмница всекиго, когото чуят да каже нещо за изобразения на извора. Още същия ден, когато бил направен изворът, минали оттам двамата разбойници. Те се навели да пият вода, а после съгледали образа.
— Познаваш ли я? — запитал единият. — Като че ли тази е същата, която ни излъга да й донесем вода, за да избяга от нас.
— Тя е — казал другият. — По очите я познавам.
Стражите ги закарали в тъмницата и съобщили на царя. Той заповядал да ги доведат при него.
— Какво сте говорили вие при извора? — запитал ги той.
Те му разказали как преди няколко дни срещнали в планината една мома и как тя ги измамила, за да избяга.
— Тъй ли се отнасяте вие с пътниците? — запитал ги царят строго.
Сетне се обърнал към стражите и рекъл:
— Ударете на тия двама нехранимайковци по сто тояги!
След малко минало овчарчето, което карало в града овце за продан. И то погледнало лика на мрамора, сръбнало вода от извора и запитало стражите:
— А бе, хора, това мъж ли е, или жена? Струва ми се, че такава мома преди някое време мина през планината. Хляб и сол й дадох, че беше прегладняла.