Видяла го майка му на какъв ред е и почнала да плаче и да го пита що е претеглил, та се връща вкъщи такъв окаян. Той и сега не й казал истината, защото го било срам.
— Ох, мамо! — почнал да се оплаква синът. — Недей ме пита, че моите тегла нямат край! За да стигна по-скоро до онова място, дето се скриха разбойниците, и да ги подгоня с войската, която щеше да се появи, щом си туря пръстена, качих се на един кораб. Но по пътя като излезе една буря, като зареваха едни силни ветрове, като се вдигнаха до небето едни вълни… Корабът се удари в една скала и стана на късове: всички се издавиха, само аз се отървах, но пръстенът ми падна в морето и там остана. Кажи ми сега, мамо, как да си взема кесията от онези проклети разбойници! Друго ми не трябва.
— Не знам, синко — рекла майка му. — Много пари нямам, но все ще намеря да ти дам за по път и колкото да се облечеш. Имам една златна чаша — и тя е останала от баща ти. Ако я потъркаш с ръка, ще се яви един дух, черен като въглен. Където му кажеш, ще те отнесе веднага; каквото му речеш, ще го направи мигом.
Майката му дала чашата, той я потъркал с ръка и тутакси пред него застанал един черен човек — страшен, страшен — да умреш от уплаха. Той рекъл с гръмлив глас на момъка:
— Какво искаш, господарю? Заповядай!
Момъкът отпърво се уплашил и не знаел що да каже от страх, но после се опомнил и рекъл:
— Искам да ме отнесеш в тоя и тоя град.
Щом произнесъл думите, усетил, че го унася шемет: той се бил понесъл с много голяма бързина. Когато се свестил от шемета, намерил се пред самия град, дето живеела най-хубавата мома на света.
— Сложи ме хей там, на онова бърдо! — заповядал момъкът и духът го отнесъл на същото бърдо, където преди време хубавицата му била взела пръстена.
— Сега — рекъл момъкът — да ми донесеш една хубава шатра, като на някой цар, царски дрехи и каквото друго трябва, за да се нареди шатрата, па да я сложиш хей на онова място.
Черният слуга направил и това. Най-после момъкът му заповядал да пренесе в шатрата и самата царска дъщеря. Подир малко хубавицата се озовала, без да знае сама как, в шатрата и видяла, че пред нея стои същият момък, на когото била взела по-рано кесията и пръстена. Той бил облечен като цар. В ръцете му имало златна чаша, а в шатрата наоколо — най-богата покъщнина. Колкото и да бил разгневен преди това момъкът, колкото и да се канел да си отмъсти на коварната хубавица, сега — като я видял — забравил всичките си закани. Щом го видяла такъв плах и покорен, царкинята му се усмихнала и рекла:
— На хубаво място си ме довел, но като знаеш такива магии, защо не дойдеш в моята стая, а ме водиш тука — да ме плашиш? Кажи ми само отде е тая богата шатра, па след това ме води, ако щеш, и накрай света! Дето си ти, там искам да бъда и аз.
Момъкът пак се измамил, та казал на царкинята, че всичко това става чрез вълшебната чаша. Тя взела чашата — уж да опита — потъркала я и се явил черният дух. Момата му рекла:
— Я вземи тоя оттука, че го пренеси някъде през море, на някой остров, дето се въдят дяволите!
Черният слуга грабнал момъка и за миг го пренесъл надалеч, през много земи и морета, на един остров, дето наистина се въдели дяволи.
Пред нещастника стърчала висока гола планина, само камънак и сипеи, а наоколо море — додето ти стигат очите. Той се запътил към най-високия връх — да види дали няма да мине някой кораб да го спаси от тая каменлива пустиня, дето го чакала гладна смърт. Вървял, вървял, па седнал да си отпочине на една скала. Както седял, току дочул, че близо до него се карат някакви хора. Разбрал, че гласовете излизат наблизо от една пещера. Влязъл в пещерата — и какво да види: двама дяволи, рогати, опашати, черни като въглени, се карат, та ще се избият. Като го видели на тоя остров, дето никога не бил стъпвал човек, с такива царски дрехи, явил се изневиделица, те се много изплашили: помислили, че пред тях стои сам цар Соломон, а пък дяволите се боят от него, защото знаят, че му служат всички духове.
Момъкът попитал защо се карат, а дяволите му рекли:
— Ето, честити цар Соломоне, караме се за тая огърлица и за тая пръчка. Ако тури човек огърлицата на врата си, става отведнъж невидим, а удари ли с пръчката, мигом отива, дето ще.