Саския Сарджинсън
Близначките
Благодарности
Първо, бих искала да благодаря на моята редакторка, страхотната Ема Безуедърик, за това, че повярва в тази книга; всеотдайността и уменията й направиха възможно издаването на този роман. Много благодарности и на Луси Айк и прекрасния екип на „Пиаткус“ и „Литъл Браун“. Задължена съм на агентката си, Ив Уайт, за нейните ентусиазъм и постоянство, и благодаря на Джак Рам и Аби Фентън.
Благодарностите ми отиват също така при приятели и роднини, които са чели ръкописа през отделните етапи на създаването му: Алекс Маренго, който ме дари с любов и подкрепа; Сара Сар, за щедрия й дух и редакторски прозрения; сестра ми, Ана Сарджинсън, за вярата й в мен и за това, че е прочела всичко, което някога съм писала; Карън Джоунс, за нейния позитивизъм и всичките ни дискусии относно откъсите, които е чела.
Благодаря на талантливата писателска група от магистърския курс към „Роял Холоуей“, които взеха участие в обработването на по-ранните раздели: Мери Чембърлейн, Вив Грейвсън, Лора Маклеланд, Лорън Тримбъл, Сесилия Екбек и Дирие Осман.
Благодарна съм на Андрю Моушън, Сузана Джоунс и Джо Шапкът от „Роял Холоуей“ за това, че ме окуражаваха, и на доктор Ратмел от университета в Кеймбридж.
Благодаря също на брат си, Алекс Сарджинсън, за подкрепата и заради това, че е единственият човек, който може да ми направи хубава снимка!
Накрая, но не на последно място, хиляди благодарности и много любов за моите чудесни деца: Хана и Оливия (които в продължение на повече от двайсет и една години са ме зареждали със знания за сложния свят на еднояйчните близнаци!) и на техните братя, Сам и Гейбриъл. Четиримата понасят търпеливо една майка, която често се губи в някакъв друг свят, седнала пред своя компютър.
1.
Невинаги сме били близначки. Някога сме били едно цяло.
Историята за нашето зачатие е обичайната — тази, която се разказва в часовете по биология. Знаете как става: атлетичен сперматозоид уцелва мишената яйцеклетка и се заражда нов живот.
И така — ето ни, едно-единствено бебе в процес на създаване. И после идва изключителното, защото онази яйцеклетка се е разделила, разкъсала се е на две, и са се появили две бебета. Две половинки от едно цяло. Ето затова е странно, но вярно — първо сме били един човек, макар и само за частици от секундата.
Мама винаги твърдеше, че последното, което очаквала, било да има близнаци, макар да знаела, че сигурно има основателна причина да не може да минава през вратата още докато била бременна в четвъртия месец, нито да си вдига дънките догоре. Мама беше красива. Всички го казваха. Приличаше на ледена кралица от страниците на вълшебна приказка. Кралица, която носеше джапанки и широки поли с полюшващи се ресни и чиито пръсти бяха изцапани с жълти никотинови петна. Не искаше да ни каже кой е баща ни. Не че имаше някакво значение. Просто се преструвахме, че е важно и вълнуващо и се опитвахме да отгатнем кой може да е бил, сякаш бяхме в състояние да съчиним историята на нашето собствено раждане.
Според един гръцки мит, ако някоя жена спи с бог и смъртен в един и същи ден, ще зачене две бебета: по едно дете от всеки баща. Дори нашата майка не би направила нещо толкова развратно. Но когато се покатервахме по клоните на люляковото дърво, за да се настаним върху покрива на бараката, да си разделим ябълка и да обсъдим възможните вероятности за бащинство, идеята да бъдем дъщери на някой бог беше задоволителна.
Очевидният избор падаше върху бог на рока. Майка ни беше вманиачена по „Дъ Дорс“. Поглеждаше към снимката на Джим Морисън на обложката на албума им и въздишаше. Единственото, което знаехме за нашия баща, бе, че майка ни го срещнала на някакъв рок фестивал в Калифорния. Бинго! Трябваше да е Морисън. Не искахме баща ни да е някоя от откачалките, с които живеехме в комуната в Уелс. Върлинестият Люк или смрадливият Ерик. Мама не обичаше никого от двамата. Веднъж тайно написахме писмо на господин Морисън, подписано от Виола и Изолта Лъв. Не получихме отговор.
На трети юли хиляда деветстотин седемдесет и първа година Джим Морисън бе открит мъртъв във ваната си в Париж: сърдечна недостатъчност в резултат на тежко пиянство. Планирал да престане да бъде бог на рока и да стане поет. Изчаквал изтичането на договора си. В деня, в който съобщиха новината, се прибрахме вкъщи и заварихме майка ни да превърта „Здравей, обичам те“ до безкрай и да плаче над чашата си с червено вино. Ние също плакахме в стаята си, заглушили риданията си във възглавниците. В началото беше по-скоро за шоуто, но после фалшивото се превърна в истинско. Нали знаете как понякога, когато се смеете наистина силно, може да натиснете някой емоционален бутон и да преминете в плач? Нещо такова се случи и с нас. Само дето престореният плач задейства истинското и внезапно се обляхме в сълзи, поемахме накъсано дъх, размазвахме сополи по бузите си. Нямахме представа за какво плачем. По-късно, когато мама изтрезня и когато всички все още хълцахме и примигвахме с подпухнали клепачи, тя ни каза, че Джим Морисън със сигурност не е нашият баща.